Сергей Минаев - Духless

— При тях работел един шофьор, който също се казвал Саша…

В този момент потънах в догадки кой ли друг наоколо се казваше Саша. Напрягайки най-трезвите остатъци от мозъка си, стигнах до извода, че Саша е моят събеседник, тъй като аз със сигурност не бяха Саша. Но събеседникът ми можеше да има и друго име и тъй като не помнеше моето, може би допускаше, че аз се казвам Саша. В крайна сметка окончателно се обърках. Беше доста обременително да решаваш подобни главоблъсканици на пияна глава. Затова просто кимнах. Още повече, че съдбата на шофьора Саша изобщо не ме ебеше.

Авдей също вече се контролираше доста зле, говореше, подпрял глава с ръка, а лакътят му непрекъснато се хлъзгаше по масата под тежестта на туловището му. На няколко пъти събори чашата си, напълни я отново, пак я събори, а накрая стана, боботейки, че скоро ще се върне и тръгна несигурно на зигзаг към тоалетната. Аз се възползвах от случая, извиках сервитьора, дадох му парите, които дължах за пиенето, и станах иззад масата. Долу, на входа, ме догони Краставия.

— Виж какво… такова, исках да ти кажа. — Краставия вече беше нашморкан до козирката (ако се съдеше по състоянието му, в този момент в помещението вече не беше останал нито един трезвен), гледаше някъде покрай мен и мъчително се опитваше да произнася думите и да съставя изречения. — Дай две стотачки, че не ни стигат парите да си платим сметката… Като се видим другия път или през седмицата, ще ти ги върна.

— Ваня, аз да не съм Сава Морозов?

— В какъв смисъл? — изтъпя Краставия.

— В смисъл, че аз не помагам на болшевиките. Нали само преди един час ми се дърлеше, че съм твоят класов враг. Или вие не се гнусите да вземате пари за водка от класовия си враг?

— Виж к’во, к’ви ги дрънкаш, нали ти казах, че ще ти ги върна.

— Ваня, извинявай, но имам точно двеста рубли за такси. И долари. Престъпният режим не ми е отпуснал повече за днес.

— Мамка му… — почеса се по тила Краставия. — Добре де, дай ми долари, ще ида да ги обменя и ще ти дам рестото.

— Не, Ваня, не мога. Ами, ако след време наистина станеш Че Гевара? Тогава ще разказвам на всички как съм пил водка с теб. Много яко ще бъде. Но изобщо няма да е яко, ако разказвам, че преди да станеш вожд си вземал от мен пари назаем за водка и си тичал в чейнджа да ги обменяш. Просто няма да ме разберат. Че Гевара не е обикалял чейндж-бюрата, разбираш ли?

— Ама, че си скръндза, да ти го начукам! — Краставия се изплю в краката си. — Свиди ти се, нали?

— Не, Ваня, не ми се свиди. Просто се грижа за теб. Та в бъдеще да не ти се налага да си измисляш прекалено много от нещата в биографията си. Още отсега я пречиствам от неприятни подробности, които компрометират чистотата на вожда. Бъди жив и здрав, старче. — Потупах го по рамото и излязох от „Халбата“.

Когато се прибрах вкъщи, открих на телефонния секретар пет съобщения от един от заместниците ми — Володя, който отговаряше за регионалната политика. Никак не ми се щеше да му се обаждам в това състояние, но като имах предвид колко на брой бяха съобщенията, осъзнавах, че Вова имаше някакъв сериозен, според него, проблем.

Набрах номера му и след втория сигнал слушалката се взриви от задъхания глас на Вова:

— Ало, здрасти. Как си?

— Добре съм.

— Знаеш ли какво, много добре, че ми се обади. Звънях ти заради събранието. В петък хубавичко им наби канчетата на тия от Питер.

— Какво?

— Ами… когато в края на събранието говори за проблемите на питерския филиал…

— Аз ли? Аз не съм говорил нищо за Питер. И изобщо на това събрание казах само два пъти думата „благодаря“. А пък за Питер… сигурно нещо бъркаш.

— Стига де. Какво ти става, да не си пиян? Мозъкът ти е подгизнал по тия клубове. Когато Некьор предложи на всички да се изкажат, ти наруга директора на филиала за нерационалното използване на бюджета и други такива.

— Вова…

— Какво?

— Вова… С кого говориш в момента? А?

— Как с кого… С теб, разбира се… С кого друг?

— Вова, а аз кой съм? Като какъв работя в компанията?

— Като търговски директор, защо?

— Вова, Вовочка, моля те, размърдай остатъка от мозъка си, ако нещо от него е оцеляло, след като си ходил семейно да гледаш анимационното филмче „Шрек“. Вова, да ти го начукам, в края на събранието мен ме нямаше. Тръгнах си десет минути, след като започна втората част. Разбираш ли? Отебах се, дезертирах, избягах или как да ти го обясня — абе, изобщо изчезнах. И не съм говорил нищо нито за Питер, нито за Волгоград, нито за който и да било друг град. Разбираш ли? АЗ ИЗОБЩО НЕ БЯХ ТАМ!