Сергей Минаев - Духless

От другата страна се възцари неловка пауза. Вова дишаше напрегнато в слушалката.

Досещах се, че в момента той вземаше някакво вътрешно важно решение. И събираше сили, за да ми каже нещо много-много съществено.

— Виж какво… — подхвана той, — няма да споря… Е, разбира се, може да си излязъл. Може някой друг да е говорил за Питер, аз също не си спомням много добре. Но шефът помоли да ти предадем, че в сряда трябва да заминеш за Питер. „За да претвориш казаното в живота“. Точно така каза. Просто цитирам.

Този път източник на паузата бях аз. Често казано, дори не знаех как да реагирам. От една страна, разбира се, всички тези хора бяха пълни нещастници. Но… беше някак неразумно утре да кажа в лицето на генералния директор на представителството, че е объркал всичко.

— Вова — започвах аз, — да не би в момента да си пиян? Всичко ми е ясно — почивни дни, приятели, това-онова.

— Какви ги дрънкаш, трезв съм. Семейството ми си е вкъщи.

— А да не би да си взел наркотици? А? Вова, кажи ми, нашмърка ли се с кока, кажи де? Бръкнал си в нощното шкафче да оставиш часовника си или нещо друго, а пък там какво да видиш — едно пликче, нали? Случайно си го забелязал, нали? А най-важното е, че дори не знаеш кой го е сложил там, нали? Шмръкнал си малко, нали? Коката беше хубава, нали? Нали? Ха-ха, дърт купонджия такъв. Нашмъркал си се и си решил да ми се обадиш. Прихванало те е, нали? Омъглил си се, Вова-а-а. Какво толкова, няма проблеми. Разбирам те. Решил си, тъй да се каже, да ускориш хода на времето, нали така?

— Аз… аз… никога не съм шмъркал. В смисъл… че веднъж май пробвах, но това беше отдавна. Помня, че веднага ме заболя главата. А сега не съм пил дори бира. Семейството ми си е вкъщи. Жена ми е тук… Нали разбираш?

На това място започнах да озверявам. Вова вече просто ме дразнеше. С удоволствие бих му забил един. По тъпата мутра с позачервения му от битов алкохолизъм нос.

— Виж какво, тъп бюргер такъв! През хуя ми е твоята бира и твоите семейни работи. Я ми кажи, вие там съвсем ли сте се побъркали? Вече не виждате ли кой какво говори? НЯМАШЕ МЕ ПОЧТИ ПРЕЗ ЦЯЛАТА ВТОРА ЧАСТ НА СЪБРАНИЕТО, ОТИДОХ СИ, РАЗБРА ЛИ?

— … Разбрах… защо да не разбера… само че шефът помоли да ти предам… че в сряда заминаваш за Питер. Вече ми дадоха и командировъчното ти. Запазих ти стая в хотела. Защо ми се караш? Добре де — нямало те е… Само че аз какво общо имам с това? Не ти се ходи в Питер, така ли? Кажи де, не ти се ходи, нали? Няма да заминеш и ще натресеш мен, така ли? А пък вчера аз цял ден обяснявах в службата, че проверяваш клиенти. Че контролираш работата на търговските представители. Аз какво съм виновен?

— Разбрах, Вован. Всичко разбрах. Ще замина за Питер. Не се притеснявай. Това е. Доскоро. Целуни жена си от мен.

Седнах на пода и закрих лицето си с ръце. Останах така пет, десет, двадесет минути. И в този миг ме изби на смях. Паднах по гръб и се разкисках с цяло гърло. Смеех се така, че чак ми потекоха сълзи. Грабнах телефона и с див кикот го запратих по огледалото. Отворих гардероба и започнах да изхвърлям оттам сака, ризи и вратовръзки. Докато вършех това, продължавах да се давя от смях и да си тананикам „Влак за Ленинград“. Влязох в банята и нахвърлях на купчина на пода самобръсначката си, пяната за бръснене, дезодоранта, пастата и четката за зъби и одеколона (който улучи шкафа и се счупи). Така измина още половин час. Грабнах дистанционното на уредбата и натиснах бутона Power On.

„Непременно ще се видим, чуваш ли, прости ми. Там, където отивам, е пролет“ — пееше от тонколоните Делфин.

В понеделник в офиса нямаше много хора. Когато отидох в единадесет часа, се оказах един от малкото оцелели след почивните дни. Трябва да отбележа, че все пак работният ден започваше в десет часа сутринта. Вероятно след бурно прекараните почивни дни служителите от търговските организации се бореха с махмурлука си, с недоспиването или с последствията от поглъщането на стимуланти.

Самият аз пребивавах в състояние на ужасен махмурлук. Изпусках алкохолни пари, очите ми бяха червени, мъчеше ме жажда и главоболие и имах киселини. Вчера наистина не биваше да пия водка. Още от времето, когато бях студент, при мен тази напитка не беше свързана с нищо приятно. Всъщност след като завърших института, по принцип престанах да пия водка и изневерявах на това правило само в такива маргинални сборища.

Седях, вторачен в монитора, опитвах се да пия кафе, което предизвикваше спазми в гърлото ми, и се насилвах да включа компютъра. Бутонът за пускането първо хлътваше, а после мониторът угасваше. На третия опит компютърът заработи. Дори не се опитах да прегледам пощата си и веднага отидох на новинарските портали. Прочетох нещо за Ирак, за политическите скандали в Украйна, за инициативите на Грузия, свързани с премахването на нашите военни бази. След това погледът ми се натъкна на банера, който информираше, че „Лимонов се съмнява в режима на Путин и говори за възможността за гражданска война“. От съчетанието на думите „Лимонов“ и „гражданска“ започна страшно да ми се повдига. Отидох в тоалетната и дори без да си помисля, че шансовете изригванията ми да бъдат чути в почти празния офис са по-големи от всякога, започнах да повръщам. Имах чувството, че първо избълвах водката, а после — стомашен сок. Спазмите ме връхлитаха един след друг, стомахът ми вече нямаше какво да повръща и ми се струваше, че просто изпускам въздух. А когато вече започнах да се задъхвам, всичко утихна и се укроти и, плувнал в пот, облегнах гръб на стената на тоалетната и развързах вратовръзката си.