Сергей Минаев - Духless

— Да, да, разбирам. Трябва да се отнасяш към хората така, както искаш те да се отнасят към теб. Да ги друсаш с наркотици до посиняване, да ги режеш с триони, да ги измъчваш с поялници, да ги пропиваш с алкохол и да ги принуждаваш да се сношават с кучета. Точно в това се състои позицията на гражданското обединение. Когато всички искат наоколо да цари бардак, бръснати женски гениталии и паралелно с това масови разстрели. Правилно ли съм разбрал?

Но не чух отговора. Тръгнах към тоалетната, оставяйки ги да празнуват победата над идеологическия си враг, който, между другото, беше лишен от каквато и да било идеология. И ето, че те си седяха всички заедно и обсъждаха тези налудничави програми на национал-болшевиките на Лимонов. Деца от заможни семейства и деца на пролетарии. И сякаш всички бяха братя, и сякаш всички тук се ръководеха от една обща идея за всеобщо равенство и справедливост за всички. Но тази шибана илюзия за единение много скоро щеше да изчезне. Когато първите, завършили институтите си, се влееха в кохортата на юристите, икономистите и банковите чиновници, а вторите, както се полага, станеха шофьори на джипове, работници в различни браншове и нископлатени системни администратори. И всичко щеше да си иде на мястото. А животът на тези довчерашни „камаради“ щеше да продължи по паралелните посоки на различните социални лагери. И впоследствие едни щяха да си спомнят с усмивка смешния „вожд на руската революция“, който приличаше на доктор Охболи, а други да си спомнят за онова щастливо време, когато бъдещето им е изглеждало толкова бляскаво и многообещаващо и когато все още е имало шанс да променят нещо. Но всичко това щеше да стане по-късно, когато днешните деца навършеха тридесет-четиридесет години. Естествено, ако първите не се съсипеха, а вторите не се пропиеха по-рано.

Но тази вечер никой не беше готов да мисли за бъдещето. И всички бяха невероятно пияни и щастливи. И пак повтарям — всички седяха заедно.

Когато се върнах, седнах в отдалечения край на масата, където се бе настанила компанията на пълничкия юноша с ник Авдей. Погледнах към предишния идеологически хиподрум и видях, че, както предполагах, теренът се бе превърнал в място за прегръдки с момичетата, пиянски фамилиарности и други такива. Разпечатките на Лимонов се търкаляха под масата в краката на революционерите. Някои от присъстващите вече спяха, положили глави на масата. На този етап за тях революцията беше свършила…

В това време Авдей приключи произнасянето на монументалната си реч и ме погледна съсредоточено.

— Ще изпиеш ли едно с нас? — попита ме той и стана, за да седне до мен.

— Разбира се, че ще изпия, старче, нали затова съм тук. Как вървят нещата в контракултурата? Кога ще събереш народа на барикадите?

В това време народът се отдръпна уважително от нас, тъй като разбираше, че разговорът на лидера на сайта с идващия от време на време единак може да бъде единствено и само сериозен.

— Ами, набираме сили полека-лека. Трепем противниците от ъндърграунда, мислим да минем на офлайн. Общо взето развиваме се. Мислим да издадем сборник с най-добрите автори. Проектът е сериозен. Да. Сериозен е.

Авдей говореше, наслаждавайки се на всяка дума с невероятно сериозно изражение. И беше ясно, че целият му речеви патос беше насочен единствено и само към неговите слушатели.

— Това е много хубаво. Трябва да се върви напред и тъй нататък — казах аз и налях водка на двама ни от гарафата на масата. — Бъдещето принадлежи на тази литература. Мисля, че ако си изградиш правилна стратегия, с твоя авторитет в мрежата ще започнеш да печелиш не по-зле от Хелман, които работи с художниците лайнописци. А иначе как вървят нещата? Например, в личния живот? Имаш ли проблеми?

— Отдавна исках да си поговоря с теб. Понеже ти се въртиш в други сфери. Бизнес-мизнес. Можеш ли да ми намериш работа? Еба ми се майката с тоя ай-ти-бизнес, пък и парите са малко.

— А какъв е този ай-ти-бизнес?

— Ами, работя в една малка кантора. Нали ги знаеш — пет компютъра, двама души. Правим сайтове. А пък, както ти е известно, сега конкуренцията е много голяма. Поръчките са малко. Между другото, вие нямате ли нужда от сайт? В твоята кантора?

— Май, че не, имаме си сайт.

— Нали ти казвам. Поръчките са малко. Та затова искам да се махна оттам.

— А какво можеш да правиш? Освен сайтове.

— Мога да пиша статии, копирайти, пресрелизи. Бива ме да върша работата на специалист по пиар. Това просто ми идва отвътре.