Сергей Минаев - Духless

Секнах журналиста с фразата, че искам да отида до бара, за да си взема едно питие, а той, гаднярът, взе, че се лепна за мен. Отидохме там, аз взех две чаши уиски, озърнах се настрани, не видях никакви познати и, осъзнавайки, че ще прекарам поне още половин час в компанията на това говедо, си поръчах още две дози уиски. При всички случаи щеше да ми е много по-лесно да го слушам пийнал, пък и освен това пияният ми език можеше да му каже нещо грубиянско и той да ме остави намира. Докато в трезво състояние си оставах донякъде джентълмен.

И в този момент в централната зала започна ревю на колекцията на някакъв нашумял наскоро и напълно луд моделиер. Разбира се, това беше наречено с изкълчената дума „пърформанс“ или „инсталация“, или нещо такова — тези термини не бяха моята сила. От стената излезе подиум, на него се появи някакъв малоумник, облечен с костюм на Мики Маус с дупка за лицето и каза, че сега уважаемата аудитория (която вече почти изцяло беше или пияна, или надрусана) ще види пърформанса на „вашия любим“ дизайнер Андрей Шарпеев. Целият купон започна да се стича към подиума, аз също тръгнах машинално натам, както и журналистът. Микимаусменът (уомънът) обяви появата на въпросния Андрей. И какво си мислите, че стана — иззад кулисите наистина се появи някакъв кльощав запъртък със зелени очила и плешива глава, отиде до микрофона и започна да говори нещо с тъничко и престорено по женски гласче. Чух нещо от сорта на „Подготвях тази колекция мно-о-о-го дълго, почти половин година и сега искам всички вие да се почувствате като част от нея. Обичам ви.“ Той разтегляше думите мно-о-о-го сладострастно, като цупеше устни и правеше всички възможни педалски номера, които толкова мразех.

Уродливият пърформанс започна. Май че се казваше „Хора-кифли“ или „Балет на трохичките“ — не разбрах много добре, но на поканите беше написано нещо такова. Пуснаха ужасна музика с бесен ритъм и от сцената в залата скочиха петнадесетина души, облечени в костюм с вид на франзели, които също имаха дупки за лицата, бяха белосани с брашно или с нещо друго и бяха обути с бели чорапогащници и несъразмерно големи обувки. Те тичаха насам-натам пред сцената и пищяха, после се хванаха за ръце и се вмъкнаха в тълпата, където започнаха да се придвижват като „влакче“, както си играехме в училище. Това продължи двадесетина минути. Пищящата група идиоти търчеше из залата, няколко хахавелници от зрителите се присъединиха към тях, а от тавана непрекъснато падаха конфети, трохи и други боклуци.

А най-смешното бе, че тълпата, която гледаше това безобразие, посипана с всички тези лайна, стоеше усмихната и ръкопляскаше като петнадесетгодишни бавноразвиващи се деца, пред които пускаха балони. А някои дори го обсъждаха, правейки следните коментари:

— Страхотно, нали? Да, Андрюша е много талантлив.

— Да, талантът си е талант. Разбира се, миналия път, когато поля всички от тавана с лепило, беше по-яко. Но и сега не е зле.

— Да, тогава наистина беше силно. После ми казаха, че чрез лепилото искал да покаже, че модата се движи по-бързо от човешката мисъл.

— А какво общо има с това лепилото?

— Ами, и аз не разбрах, но нещо от сорта на това, че всички трябвало да залепнат на пода и да застинат неподвижни. А пък между застиналите хора да обикалят манекенки, символизирайки бързото движение на модата.

— Абе, не зная кой е залепнал, но той съсипа костюмите на доста гости. Ти тогава близо ли беше?

— Аз изобщо не съм била там, Лена ми каза, че прочела в някакво списание. Но, мисля, че за такова нещо не бива да ти е жал за дрехите.

— Е, по принцип е така…

Стоях зад гърба на тази двойка и се пуках от смях. Ама, че тъпанарки. Достатъчно е човек да ви покаже някаква ерес, да ви полее отгоре с пикня и на това отгоре да ви вземе по сто долара за вход. И вие ще стоите със зяпнали уста и със съсипани вонящи дрехи и ще ръкопляскате. А след това ще разкажете на приятелите си колко гениално са ви напикали. А пък ако изсипят отгоре ви конски фъшкии и ви продадат билети по двеста долара (заради скъпата инсталация), това просто ще стане хит на сезона. Особено ако го кръстят така: „Близо до природата“ или „Близо до корените“. За фон трябва да свири група „Каста“, а на посетителите да обяснят, че сега е модерно всичко натурално, без примеси и химически добавки. Скъпо е, но си струва.

Без съмнение, интересът към подобен тип шоу се обясняваше с ниското културно ниво на аудиторията. Мисля, че ако се провереше средната степен на образование на присъстващите, щеше да се получи първи курс на професионално-техническо училище или „ниво на интелекта по-ниско от табуретка“. Имаше ли смисъл да разговаряш с тези хора за произведения на изкуството, след като в училищната програма на този въпрос бяха посветени две страници в края на учебника? Пък дори и те бяха безнадеждно забравени. Звучи смешно, но фактът си оставаше факт — в туристическите справочници за Русия, посветени на Париж или Милано, имаше по 50 страници с описания на хотели, магазини и клубове и подробности за ревютата и само няколко страници с описание на културните забележителности на въпросния град. И наистина, всеки руснак с лекота би ви простил, ако в пътеводителя липсва адреса на музея „Прадо“ и би ви осъдил на смърт чрез обесване, ако не му напишете на коя улица се намира бутикът на „Prada“. Точно затова серящи художници, пикаещи поетеси и разливащи лепило моделиери влизаха под кожата на въпросните любители на пърформансите. Това се наричаше „ново руско изкуство“, а те не познаваха никакво друго изкуство, та затова поглъщаха с наслада целия този балет на психарите.