Сергей Минаев - Духless

След това идваха богатите мъже, които хранеха въпросните мацки, спазващи вечно диета с висококалорични и високобюджетни вечери с вино и шампанско. Те правеха по-голямата част от оборота.

После идваха всички, които купуваха актуални списания и четяха или гледаха по телевизията предаванията за светския живот в града. Тези идиоти, които се стремяха да попаднат в кръга на „своите“, правеха другата част от оборота. А те бяха готови да платят страшно много пари, за да разкажат на близките си, че вчера са вечеряли „еди-къде си, в онова модерното заведение, нали го знаеш, и седяхме до еди-коя си, а пък тя, майчице, какви ги вършеше! И краката й са криви!“ и да се сдобият със статута на най-открехнатите пичове в микрорайона през близката половин година.

Естествено, историята за новото място щеше да се изпразни от съдържание след два месеца или веднага, щом се откриеше още едно такова заведение-клонинг. Но и там всичко щеше да се развие по стандартната схема.

Озовах се в централната зала и се присъединих към група мъже с хубави костюми, които пиеха скъп алкохол, а някои пушеха пури и се правеха, че говорят „за бизнес“. А всъщност се оглеждаха какво да забършат тази вечер. С някои от тях се поздравих повторно, представиха ме на други, завързах безсмислен разговор и с глупав вид изслушах нечии размисли за това дали през тази есен ще има криза или не, като вмъкнах няколко фрази за икономиката.

На стената срещу нас висеше голямо огледало, в което групата ни се оглеждаше. Погледнах го и си помислих, че ако всички се обърнем едновременно с гръб към него, няма да мога да открия себе си сред тези петима мъже. Толкова еднакви бяхме всички. С костюми на райета и с чаши в ръце. Дори и жестовете ни бяха едни и същи. Единственото, което ни различаваше от този ракурс, беше ръстът ни. Макар че дори и на ръст бяхме горе-долу еднакви. Дали от чувство за солидарност или от онези двеста грама уиски, които погълнах, но това мое наблюдение ми се стори много забавно. Макар че в действителност това беше пълна гадория и напомняше за света на клонингите.

Ние стояхме, продължавахме да преливаме от пусто в празно, периодично отговаряхме на обажданията по мобилните си и се озъртахме настрани като джебчии на гарата, които търсят кого да обрънзат. Към нас се присъедини още един младеж на около двадесет и седем години, напълнял равномерно, с очила и със свинска физиономия. Представи се като главен редактор или като някакъв си директор на някакво списание. И започна да пробутва на всички своите (изработени доста безвкусно) визитни картички. Моментално започна да досажда на всички с въпросите си кой къде работи и заедно с това да разказва за някакви свои нови проекти, вмъквайки в разказа си реплики от сорта на „това ще бъде бомба“, „ония там направо ще гръмнат“, „току-що ми се обадиха по този въпрос“ и други простотии. Всички стояха с каменни изражения на лицата и сигурно се чудеха кой е довел тук този грухльо.

В това време той изпи вече четвърта доза уиски, мутрата му се зачерви, а отвратителното му сако, каквито носеха само държавните служители от нисшите етажи на властта, непрекъснато се извърташе на една страна. Вече доста понаквасен, той стоеше до мен и плюеше в лицето ми, обяснявайки ми разгорещено новия си материал, и аз имах чувството, че се опитваше да се сприятели с мен. От време на време прекъсваше излиянията си, за да отговори на някое обаждане по мобилния. Като на това отгоре го правеше по следния начин:

— Да. Ало? Маша, ти ли си? Нали те помолих да не ми се обаждаш. В момента съм много зает. Шефът тръгна ли си? Да, това е, край. — И ми обясни, закривайки апарата с ръка: — Секретарката ми, пълна идиотка.

Естествено, аз се досещах, че тоя пич е мухльо и кръгла нула и че секретарката сигурно не е негова, а на шефа му. Но той продължаваше да надува бузи и да ми предлага някакви специални номера за колата и почти законен буркан. Общо взето вече започна да ме натоварва и аз се чудех как по-бързо да се откача от него. Изобщо много ме дразнеха хора, които неудържимо се опитват да се сприятелят с мен. Особено такива, които веднага ми предлагаха да спретнем нещо, да завъртим някаква далавера, да направим някакъв съвместен проект или нещо от този сорт. Бях съвсем наясно, че времената на чистата и свята дружба са свършили в пети клас, когато ставаш с някого „дупе и гащи“ още след първия мач. На нашата възраст такива неща вече не се случваха. И ако аз поддържах контакти с някого, това ставаше или по взаимен интерес и благоразположение, или заради личните ми планове по отношение на него. И това се случваше или заради моя цинизъм, или защото наближавах тридесетте, когато човек продължава да тича през времето с онези, с които се е събрал до този момент. Лично аз бях склонен да приписвам всичко на това, че много бързо се изморявах от хората и вътрешно се подготвях за обстоятелството, че те ще започнат да ме ангажират с личните си интереси или просто ще ми станат скучни.