Сергей Минаев - Духless

— Да… — проточи с престорена обида тя. — Виж какво, с някои хора — с Вова от Питер, с Льоша от Краснодар и с момичетата се разбрахме довечера да отидем да поиграем на боулинг. Събрахме се около петнадесетина души. Ти ще дойдеш ли?

— Къде точно?

— В „Портокал“, знаеш ли го?

— Зная го, разбира се, много хубаво място. В колко?

— Към девет часа.

— Супер, разбира се, че ще дойда. Някъде към осем и половина.

— Нали не лъжеш! — попита тя, стана, докосна ме по ръката и продължи: — Непременно да дойдеш, ще те чакам.

„Разбира се, че не лъжа, Наташа. Разбира се, че ще се включа в това ваше развлечение за истински интелектуалци. Ще съблека сакото си и със запретнати ръкави, само по панталони и риза ще търкалям усърдно топката, ще подскачам и ще вдигам ръце нагоре както вероятно правят тези тиквеници — нашите колеги. След това ще се напоркаме и ще идем на караоке. Там ще пеем в хор всички онези идиотски песни от сорта на «Ти си ми една» или «Ех, студ, студ». А след това мъжете ще идат да си наемат курви, а пък ние с теб ще отидем у нас и аз окончателно ще си спечеля репутацията на плейбой за провинциалистки. Само това ми липсва“ — помислих си, докато тя затваряше вратата. След целия този гъзобрък ще имам нужда от една магистралка, но това няма да е магистралата на боулинга, honey.

Изобщо аз бях противник на всички тези корпоративни купони, които „спомагат за формирането на отборен дух и подобряването на взаимното разбирателство“. В действителност те изобщо не спомагаха за нищо. Какво взаимно разбирателство, да му еба майката, можеше да има между хамалина със заплата 500 евро на месец и мен, кретенясалия сноб, който прибира същата сума, но на ден. Към какво точно трябваше да прояви разбиране той? Как аз профуквам три негови месечни заплати за един ден, така ли? За какъв отборен дух би могло да става дума в този колектив от мошеници, идиоти и бездарни лентяи с наполеоновски комплекси? Ако става дума за това как да се обрънза поредния бюджет, по този въпрос отборният дух отдавна вече беше сформиран. Точно както в един хубав мач, всеки отговаряше за своите сектори на терена и не дай си боже да навлезеш в чужда територия. В това отношение цареше пълно взаимно разбирателство.

Лично аз непрекъснато изпадах в ужас от тези общи сборища. Не, само не си мислете, че бях притеснен да не накърня собствената си репутация. В този град вече стотици пъти ме бяха виждали в толкова шибано състояние, че според мен никой не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бях подвластен на двуличието, което цареше навсякъде. Много добре разбирах колко ме мразят моите подчинени, но не исках да чувам това, казано от тях на пияна глава в очите ми. Знаете ли, че най-големият процент уволнения стават в дните след служебното честване на Нова година, Осми март и други празници? Разбирате ли накъде бия? Да, да, босовете, които жадуваха да поемат хвърлената ръкавица, имаха навика да правят такива новогодишни подаръци и да разпращат такива лъскави валентинки.

Освен това лично аз се отвращавах от цялата тази показност с подскачането в чували, включването в игрите и слизането на корпоративните богове сред народа. С цялата онази фалшива фамилиарност като липсата на признаци на различия за един ден и други такива. Разказвали са ми, че в съветската армия имало някакъв номер, когато „старшите фуражки“ за един ден ставали „младши“ и изпълнявали всички ритуали на послушание, съответстващи на случая. А на другия ден младшите, които се впускали устремно в играта, съжалявали, че изобщо съществува такъв ден. И тук беше същото. Все още се намираха глупаци, които тупаха по рамото босовете си, и шофьори, които пощипваха гърдите на презрените директорки по маркетинг, с които никой не спеше още от 1995 година насам. И естествено, че още на другия ден подобен отборен дух щеше да бъде оценен по достойнство.

Толкова отвратително изглеждаше отстрани, когато някоя важна клечка поканеше на танц най-излишната служителка (като в същото време направо ставаше прекрасно, ако тя беше и най-грозната). И двамата се чувстваха много неудобно от този мезалианс, но им се налагаше да изпълняват докрай финалните „па“ на бала на лицемерието. Това беше квинтесенция на корпоративното нищожество… апотеоз на фалша… тържество на царството на чиновниците.

В този момент иззвъня телефонът, прекъсвайки язвителните ми разсъждения, и секретарката кой знае защо ме покани във фоайето.

Във фоайето вече се бяха събрали всички участници в заседанието, за да си направят групова снимка на фона на логото на компанията. В средата стояха Некьор, Кондратов, директорът на питерския ни филиал, главният счетоводител и Гаридо. Останалите служители се блъскаха, стараейки се да заемат по-удобно според тях място в груповата снимка (като в същото време наистина вярваха, че тук има „по-удобни“ места). Държаха се като ученици по време на фотографирането на общата снимка на класа в края на годината. Липсваше само старата, мъдра учителка, една такава Вера Ивановна с очила, гушнала книга на Горки. Мисля, че тази роля много би подхождала на Олга Евгениевна — бивш старши научен сътрудник в някакъв институт, която въпреки интелектуалния й багаж и трудовия й стаж беше разжалвана от тази курва руската история до чистачка на помещенията в офиса. Отидох до тях и заех мястото, което ми се полагаше в ареопага до Панкратов. Шефът на стопанския отдел Петрович, който днес играеше ролята на фотограф, каза: „Внимание!“ и всички ние направихме дружно сериозни физиономии с измъчени усмивки.