Сергей Минаев - Духless

Точно така и стана, нещата бяха стигнали до обявяването на годишните бонуси по подразделения. Некьор седеше и четеше списъка. Докато обявяваше наименованията на отделите или филиалите, той вдигаше очи към човека, който представляваше въпросното подразделение и с пламенен патос назоваваше сумата. В този момент приличаше на генерала, който играеше Георгий Жженов. Спомняте ли си момента, когато той обикаля позициите, простреляни от дулата на танковете на Манщайн, открива една оцеляла група бойци и започва да им раздава награди от кутийките с думите: „Само това мога да направя. Това е всичко, което мога да направя лично“? Липсваха само разбитите танкове и оръдия и труповете на загиналите, иначе щеше да се получи истински „Горещ сняг–2“. С оръдията и танковете наистина имахме проблем, но загинали бойци имаше колкото си щеш. Представих си колко хора сме съсипали или уволнили заради изпълнението на тези прословути ПЛАНОВИ ПОКАЗАТЕЛИ. Колко секретарки, мениджъри по продажбите и оператори бяха изхвърлени по време на тази „царевично-грахова война“ без компенсации и възмездяване на неизползвания отпуск. А за снабдителите, хамалите и шофьорите дори няма да споменавам. Защото тази пехота просто никой не я брои. Предполагах, че просто са ги отписвали като бракувана стока. Или като мостри.

Бях свидетел (признавам си греха, че бях и изпълнител) на целия този Холокост в Москва, където всичко се вършеше горе-долу според Кодекса на труда. Но направо ме обземаше ужас, когато си помислех за нашите доблестни филиали. Също като воеводите от времената на Иван Грозни тамошните директори бяха получили почти доживотна „хранилка“ и бяха възродили феодалния строй. Дори бях убеден, че те най-вероятно си разменяха своите крепостни подчинени с конкурентите или с директорите на компаниите от сродни отрасли.

„Крепостни слуги на 47 и на 52 години. Боледуват рядко. Имат здрави зъби и добро зрение. Работят добре, имат сговорчив нрав. Сменям две крепостни (чистачки) за един кочияш (шофьор на джип)“. Сигурно рубриките за свободни работни места в местните вестници изглеждаха точно по този начин.

А най-отвратителното във всичко това бе, че всички бонуси за подразделенията се изчисляваха с оглед на броя на работещите от началото на годината и можете да сте сигурни, че уволнените служители не получаваха нищо. Дори парите, които можеха да им се дадат в съответствие с времето, през което бяха работили. Всичко, абсолютно всичко щяха да отмъкнат тези лешояди — техните началници. Седях и гледах как потропват по масата с корпоративните химикалки, предвкусвайки колко ще лапнат за сметка на тези „мъртви души“. И то освен онова, с което разполагаха във вид на лични годишни бонуси!

Да, да. Моля да не забравяте за това. Естествено, техните пари не се обсъждаха пред всички. В обратен случай годишните отчетни събрания щяха да заприличат на бой на гарвани върху бунище. Представях си с каква наслада щяха да се убиват един друг. Щяха да приковават ръцете си с телбода за бюрото и щяха да си пробиват взаимно главите с металните ръбове на корпоративните органайзери.

Аха-ха! Представих си как онази дебела пичка — директор на нашия филиал в Самара, която непрекъснато ми късаше нервите с имейли с жалби срещу отдела по маркетинг и молби да се увеличи бюджетът й за промоции, щеше да удуши колежката си от Новосибирск. Щеше да й разкъса гърлото с осемсантиметровия си маникюр!

А пък ако всички тези хора разберяха какво парче от баницата се каня да откъсна аз, много от тях просто щяха да умрат. Например, ей-тази мазна девойка (мисля, че се казваше Наташа, макар че името Маша щеше да й подхожда повече), която беше директор по продажбите в Ростов, щеше да получи апоплектичен удар. Два пъти в годината, когато ходех в командировка до Ростов, я чуках в корпоративната квартира. Тя беше патологично алчна и непрекъснато се опитваше да ме изнуди да й купя нещо, а наум си мечтаеше как ще я изтегля в Москва. Да бе. Как ли пък не.

През цялото време аз й разказвах за какви жълти копейки се бъхтим и ние в Москва, как се гаврят с нас и как смятам да напусна веднага след като се прибера. Направо си представих как щеше да тресне чело в масата, когато чуеше моя бонус. Същинска Му Girlfriend in a Coma 8 8 Гаджето ми в кома (англ.). — Б.пр. . Докато си мислех за това, кой знае защо обърнах глава към нея и й смигнах.

Цялата тази пиеса с името „На бедняците от графа“, в която се разказваше за резултатите в Русия, започвайки от Далечния Изток, целият този ежегоден „Ден на благодарността“ бавно вървеше към края си. Ето, че вече поздравиха централните региони и влязоха в Северозападната част, ето, че директорът от Питер вече се облегна назад с малко кисела физиономия, а след това идваше и най-важната част за мен — Москва. Докато Некьор обявяваше наградата ми, пронизвайки ме с поглед, аз се опитвах да си придам благоговейно изражение на благодарност. Жалко, че тъй и не се бях научил да плача по поръчка. В такива моменти щеше да ми е от полза.