Сергей Минаев - Духless

Седях и слушах боботенето му за това, че „въпреки че се надявахме, че резултатите в Москва ще бъдат много по-добри, оценявайки постигнатото от вас по следните показатели“ и т.н. По всичко личеше, че в този момент физиономията ми беше толкова тъпа с въпросната маска на благодарност, а пък самият аз бях толкова вдървен след събитията от началото на седмицата, че отстрани приличах на труп. Gratefull Dead 9 9 Благодарна смърт (англ.). — Б.пр. .

Да, всъщност аз бях един благодарен мъртвец. Прочетете ми по-бързо надгробното слово, преведете ми полагаемата сума в картата и аз ще се оттегля в другия свят. В света, пълен с плътски удоволствия, проститутки, алкохол, наркотици и клубна музика. Няма спор, че той също е толкова празен както тази цитадела на корпоративните свине, но за сметка на това там човек поне може да се надруса.

Докато съобщаваха резултатите ми, околните ме гледаха крайно недружелюбно. Просто бяха готови да ме разкъсат на парчета, тъй като знаеха какъв бардак цареше при мен в Москва и въпреки това аз получавах бонуси (и то какви!). След като изслушах Некьор, се облегнах назад и плъзнах поглед по насъбралите се в залата за преговори. В погледа ми се четеше ясен месидж: „Ако ще да пукнете, свине, пак няма да станете като мен. Млади и успешни. Тъй и ще измрете в своето Горно нанадолнище с мечтата да се преместите в Москва. Ще измрете и на това отгоре ще повлечете със себе си десетина абсолютно невинни служители“, чиято вина се състои единствено в това, че не са свалили навреме бездарните си шефове, като напишат един донос до Москва.

Стори ми се, че в този момент в стаята увисна огромна кълбовидна мълния, изтъкана от всеобщата омраза. По количество произведена негативна енергия това събрание надминаваше Братската ВЕЦ. Ако не друго, ние умеехме да се мразим както никой друг. Дори можеше да се каже, че омразата беше основен двигател на нашия бизнес. Имах чувството, че след две секунди стаята щеше да се взриви и таванът да падне и да погребе двадесет и пет гнусни копелета.

Просто си мечтаех да стане така, но, разбира се, това нямаше да се случи. Гаднярите загиваха от куршумите на добрите момчета само в екшъните. Но в реалния живот гаднярите бяха най-жизнеустойчивите същества от всички млекопитаещи.

Обявиха почивка. Всички излязоха във фоайето. Започнаха лицемерно да се прегръщат и да се поздравяват един друг, а покрай кафе-машината се скупчи тълпа. Всички се разделиха на групички (по регионален и полов признак). Мъжката част се кискаше на вицове с двадесетгодишна давност и чертаеше планове за вечерта. Някой за пореден път предложи да отидат в някакъв си клуб, да си наемат скъпи проститутки и да прекарат нощта в „Балчуг“. Всички дружно кимаха, макар да беше ясно, че всеки от тях щеше да умре за една рубла, а перспективата да профука три стотачки за курва беше от областта на личния героизъм и морално-волевите качества. И в най-добрия случай щяха да си наемат момичета от съседните страни, които изпълняваха дипломатическата си мисия на Ленинградско шосе. И всичко щеше да свърши в хотел „Олимпиец“ или в „Съюз“ сред море от водка, както обикновено постъпваха нашите регионални служители. Прилоша ми от тези смотани чудовища и отидох в кабинета си.

Седях и пушех цигара, когато вратата се отвори и влезе въпросната Наташа/Маша.

— Преча ли ти? — попита тя и ме погледна сладострастно.

— Не, какво говориш, welcome — казах й, стараейки се да бъда колкото се може по-гостоприемен.

— Тук не дават да се пуши, а в твоя кабинет може и аз реших да дойда при теб.

— Да. Другия месец ще махнат и водата от фоайето.

— Защо?

— Ами, защото плащаме много за ремонт и почистване на санитарната техника. Но всъщност ще го направят, защото служителите пият вода с литри, вместо да работят. А пък след като се напият с вода… абе, нали се сещаш…

— Ама, ти сериозно ли говориш? И как живеете тук?

— Наташа — казах и се обърнах към прозореца, — в никакъв случай не бива да се местиш в Москва. Твоят чар е в онази чистота и наивност, която в наше време е останала само у жените от романите на Тургенев. Не бива… не бива да идваш в Москва. Този град ще погълне девственото ти съзнание.

— Това шегичка ли е? Просто не можеш да живееш без вечния си сарказъм. Без тези дълги изречения и подигравки. Не можеш, нали?

— Наташа, за мен вече е късно да променям каквото и да било. Аз съм като капитан на потъващ кораб. Вече няма да мога да спася своя кораб, но поне мога да предупредя другите, че тук има скали.