Сергей Минаев - Духless

— Какво става? Свършиха ли? — попита ме тя, премигвайки с очи като пластмасова кукла. — Ще има ли някакви промени?

— Да. За да спести пари от фонд „Работна заплата“, централният офис е решил да смени целия секретариат с роботи — изтърсих аз.

— Олеле… Как така? А ние какво ще правим?

— Иди да си сложиш микрочип в главата. Имам едни познати, ще ти направят намаление.

Отидох до кабинета си, отключих вратата и се обърнах. Оная глупачка продължаваше да стои като препарирана. Сигурно мислеше къде да си сложи чипа. На тила си или на челото си (все пак на челото нямаше да е чак толкова естетично). Тръшнах се в креслото и запалих цигара. Проверих си пощата и отговорих в ICQ-то. Така изминаха около пет минути. Никой не ми се обади по вътрешния телефон. До какво състояние трябва да е стигнал човек и в какво зомби би трябвало да се е превърнал, за да не забележи, че съм излязъл?

Взех ключовете от колата си и тръгнах към асансьора. И когато вече бях долу, в колата, ме споходи мисълта, че моята шега за смяната на секретариата изобщо не беше смешна.

Отдавна вече работех сред роботи…

Прибрах се вкъщи, взех си един душ, изпих един чай, прослушах телефонния секретар, после легнах на дивана и си помислих, че много ми се ще да се наспя. От друга страна, вкъщи ми беше много скучно. Взех мобилния си и започнах методично да звъня на всичките си достъпни познати, за да разбера къде се канят да прекарат вечерта. По време на този интелектуален разпит установих, че днес половината от тях щяха да бъдат на пърформанса, посветен на откриването на новия клуб-ресторант с названието „Basement“, а другата половина щяха да ходят на откриването на новия бутик някъде на Кузнецки мост. Тъй като имах покани и за двете места, дълго се чудех къде щеше да е по-интересно, но понеже навсякъде фактически щеше да е едно и също, се ориентирах към първото място. Там поне щяха да ни нахранят.

Започнах да се обличам. Отговорих на SMS-a на една позната. Изпих прав едно кафе. Защраках безсмислено с дистанционното на телевизора. А на фона на всичко това свиреше „Ready to Go!“ на „Republica“.

Очертаваше се хубава вечер.

И ето, че отидох в онова заведение. Макар че още беше рано за пълния сбор — беше едва около девет часа вечерта, вътре имаше доста хора. Промуших се между тях, стисках нечии ръце, целувах се с някакви пички и се придвижвах към бара. Поръчах си две чаши уиски, гаврътнах първата наведнъж и отидох с втората в залата, та да видя какво става там.

Помещението беше направено така, че към централната зала водеха няколко коридора от другите зали. В две от тях бяха направени барове, а в другите три — нещо като lounge-зони или VIP-зони, както преиначиха това наименование по руски тертип московските промоутъри, които изпитваха влечение към всичко хипертрофирано. Там имаше маси, меки дивани и дълбоки кресла. Естествено, в тези зали нямаше никакви бляскави VIP-персони, а си седяха познатите собственици, готини мацки, приятелите на промоутърите или просто гости, които трябваше да се нашмъркат или да изчукат някоя девойка. Като се имаше предвид, че тоалетните винаги бяха претъпкани, това беше много удобно. В централната зала се вихреше един диджей и танцуваха или по-скоро се поклащаха сума хора, за които нямаше места във VIP-залата. Общо взето тъй наречените льохмани или всъщност онези хора, които правеха основния оборот на заведението. Хората, които не бяха от средите на баровците, но много искаха да бъдат сред тях, за да разказват на своите познати, които бяха още по-големи льохмани от тях, всички онези изумителни истории от вълшебния свят на нощния живот в Москва. И тази масовка плащаше пари точно, за да бъде допусната сред баровците и за мига, в който щеше да се озове до всички тези Ксюши, Пети и Уляни.

Всяко московско заведение — разбира се, ако собствениците му не бяха пълни селяндури, пристигнали от някое си Уйново с идеята да открият ресторант, в който богатата публика ще ходи, за да опита кухнята от родния край на собственика — се градеше на следната схема.

Първо в заведението се събираха светските пичове с всички онези вечни нощни пътешественици, актуални диджеи и модни хомосексуалисти. Заедно със светските пичове идваха и съмнителни дами, които жадуваха да намерят нещо по-добро за тази нощ, или „изтребителките“, както аз ги наричах. Естествено, нито едните, нито другите не разполагаха с пари. Те можеха да изпият чаша шампанско или пет чашки кафе, но очевидно не можеха да направят собствениците на заведението милионери. За сметка на това щяха да създадат онази нужна медийна история, която щеше да премине като вълна през целия град с помощта на безжичното радио и щеше да се състои само от няколко думи: „Откриха едно място. Нашите са там“.