Сергей Минаев - Духless

След това започна звънене по вътрешните телефони във всички кабинети с молба да дойдат на заседанието, издирваха се отделни личности и настана истинска суетня, свързана с това, че някой от новодошлите беше оставил някъде органайзера си и мобилния си, както и с виковете от секретариата: „Върнахте ли ни чашата, с която пихте кафе?“

Чашата се връщаше с извинения и поклони.

И ето, че всички се събраха в залата за преговори. Всички началници на отдели, директори на филиали и техните заместници по продажбите и маркетинга. Общо взето целият наш тъй наречен топмениджмънт. Ако се съдеше по израженията, всеки тук си мечтаеше да бъде невидим. За да чуе всичко, което ще кажат за присъстващите, но да избегне ругатните по свой адрес.

Влезе Некьор. Беше малко поостарял в сравнение с миналата година, но въпреки това не изглеждаше зле за своите петдесет и пет години. Перчеше се и носеше едни такива (според самия него) младежки жълти вратовръзки на зверчета и отвратителни кафяви завъртулки. Беше типичен френски високопоставен дърт пръдльо или както там им казват у тях. Некьор седна и поздрави, плъзгайки тежкия си поглед по присъстващите. По лицето му прочетох буквално следното: „Боже мой, защо на някои късметлии, които се канят да излязат в пенсия, им се падат такива прекрасни региони, за които да отговарят, като Мартиника или италианско-френската зона, или в най-лошия случай Скандинавия? А защо на мен на стари години ми се падна Източна Европа с нейните диваци? Грубовати азиатци, които въпреки многобройните тренинги във Франция тъй и не се научиха да работят по европейски, но за сметка на това много добре се научиха да мамят?“ О, как ни мразеше в този момент! Като че ли ние бяхме виновни, че той беше действал толкова зле с езика си, докато полира задниците на своите акционери, и затова сега, вместо да седи в Милано или в Мадрид, седеше във влажна Москва. Неговото „здравейте, колеги“ прозвуча като „проклети да сте, туземци“. Е, няма страшно, аз дори бях склонен да му простя, защото след обилното словоблудство ни предстоеше обявяването на годишните награди в това Голямо надбягване!

Всичко започна с това, че Некьор с изражение на страдалец за вярата и на същински мъченик за благото на КОМПАНИЯТА (да се свети името й, да пребъде царството й, да се увеличават капиталите й вовеки веков, амин!) начена тъжното си повествование за това колко ужасно се е отразило на общото състояние на компанията неизпълнението на плана в Русия:

— Принудени сме да констатираме със съжаление, че въпреки увеличението на бюджетите (охо, с цели 2,5%, ама те направо са разточителни!), руският филиал на компанията не изпълни плана за продажбите. Това се отрази много негативно на международните ни показатели (аха, значи се е отразило на това, дърт малоумнико, че ще получиш малко по-малък бонус и неврастеничната ти жена ще изхарчи по-малко пари за „подмладяващи СПА-курорти“). Доста странно е, че при общия ръст на пазара нашите показатели в Русия се оказаха по-ниски от очакваните според плана (че какво странно има? Какво сте очаквали от една кантора, в която работят само ксероксите и то от време на време?).

Нашите доблестни служители — всички тези тъпи многостанници, седяха и търпеливо записваха в органайзерите си. Интересно какво записваха? „Ние сме идиоти, малоумници, безделници, не сме изпълнили плана заради собствената си професионална непригодност и неспособността си да мислим“. Мисля, че това беше единственото, което можеха да си запишат. Или имаше и други варианти? Погледнах крадешком през рамо какво пишеше директорът по логистиката, който седеше до мен. Аха, горе-долу това, което си мислех:

шпакловка — 5 чувала;

мазилка — 3 чувала;

боя — 8 литра;

мрежа — 5 метра.

Това сигурно бяха новите компоненти на плана за непрекъсната логистика. Движение на паричните потоци по маршрута „бюджет на компанията — строителен пазар — вила“. Весело си живеехме и по всичко личеше, че през тази година щяхме да напреднем по пътя към построяването на собственото си благополучие.

На всички тук до такава степен не им пукаше за речта на докладчика, че можеше да се измисли някаква нова процедура за обобщаване на изводите, но ние продължавахме да провеждаме тези дни на всеобщо покаяние и скубане на коси и бюджети от централния офис.

Монотонната реч на Некьор постепенно ме приспа. Недоспиването плюс мрачното настроение, което ме обземаше, и неговият скапан английски ми действаха по-добре от валиум. Ако се съдеше по физиономиите на колегите ми, преливащи от искрено покаяние и от някакъв пионерски порив моментално да се захванат с всичко и да го оправят, обвинителната реч наближаваше края си. Отдавна вече не слушах и се ориентирах само по израженията на околните. Обикновено, когато директорът на питерския офис подпираше глава с ръка и в челото му се врязваха четири напречни бръчки, значи годишното заседание стигаше до най-интересната си част. До онази част, заради която всички бяха готови да се самобичуват, да покриват гърбовете си с белези от камшика, да носят телени ризи и изобщо да се нагърбят с всички страдания заради своя залък щастие, заради това ежегодно снизхождение на света във вид на паричен превод в личната ти сметка.