Сергей Минаев - Духless

А след това още два часа пихме шампанско, от което се оказа, че има три бутилки, разказвахме си разни смешни истории и се опознавахме по-отблизо със Саша, който въпреки цялата си външна меланхоличност се оказа човек с изумително чувство за хумор и огромен исторически багаж. Непрекъснато вдигахме тостове, прегръщахме се и всеки се стараеше да предаде на другия емоционалния си заряд от успешност, щастие и радост. И всички приличахме на приятели от студентските години, а през тази вечер, съчетана с всички събития от днешния ден, аз за пръв път се почувствах истински щастлив.

Когато се наканихме да си тръгнем, Вадим седна в колата при мен „да изпуши една цигара“ и малко притеснено ми каза:

— Брато, знаеш ли какво… Разбираш ли… Абе, когато тия казаха, че можем да платим по банков път, си помислих, че мога да преведа още петдесет хиляди от сметката си.

— Охо, ама ти май че си милионер?

— Не, старче, просто си мислех, че трябва да внесем всичко кеш, а аз нямам толкова. Така че предложението ми е следното. Аз ще внеса сто хиляди, а ти ще вземеш назаем от мен двадесет и пет хиляди. Нали и без това щеше да вземеш пари назаем?

— Вадим, ти си последният човек в този град, от когото бих искал да взема пари назаем.

— В какъв смисъл? Значи, не искаш, така ли? Искаш аз да внеса седемдесет и пет хиляди?

— Старче, нека аз да внеса своите петдесет хиляди и ще имам най-малкия дял. Така е по-просто. Нали?

— Брато, да не искаш да кажеш, че двамата няма да влезем с равни дялове?

— Вадим, нали виждам колко си се запалил от тази идея. Повярвай ми, за мен този проект не е важен заради парите, а заради това, че мога да работя с близки хора.

Вадим запали цигара, погледна през прозореца, направи пауза, а после се обърна към мен и каза:

— Старче, просто нямаш представа колко е важен този проект за мен. Каня се да напусна службата си, защото там направо ми е писнало. И за мен това е шанс. Разбираш ли? Шанс да започна друг живот, шанс да работя с ДРУГИ хора, шанс да се променя, разбираш ли? Днес цял ден ходя като напомпан.

— Брато, засега аз нямам намерение да преминавам изцяло в клубния бизнес. Нека да направим така, както ти предложих. Ти ще внесеш сто хиляди, а аз ще внеса петдесет хиляди. И толкова по въпроса. Утре имам заседание и трябва да поспя малко.

— Нали не ми се сърдиш? — погледна ме тъжно Вадим.

— Повярвай ми, в това няма нищо обидно за мен — казах и сложих длан върху ръката му.

— Благодаря ти. — Вадим ме прегърна, целуна ме по бузата и отвори вратата на колата. — Сигурен ли си?

— Аз винаги съм сигурен и наистина те разбирам много добре. Хайде, старче, ще ти се обадя.

Вадим си тръгна, а аз поех към „Лубянка“. И наистина изобщо не му се сърдех. И се радвах, че поне един от нас се измъкваше от тази всекидневна корпоративна рутина. И хубавото настроение потече като масло по тялото ми. Днес денят наистина беше съвършен във всяко отношение.

Беше десет часа на другия ден. Днес в компанията бе насрочено заседание, посветено на изводите от финансовата година. Както в много други компании, при нас финансовата година също беше изместена и свършваше през юли. Макар че разумните обяснения бяха малко, никой не се притесняваше от това. Така беше прието.

Наоколо беше пълно с представители на регионалните структури и филиали и с ръководители на дистрибуторите, които се разхождаха из офиса и разглеждаха богатствата на нашия интериор. Пиеха деликатно кафе и поздравяваха любезно московските служители (особено финансовите директори и хората от счетоводството). И всичко това приличаше на картината „На гости при господаря“. Всички се тълпяха предимно във фоайето, пред залата за преговори и се бояха да продължат по-нататък като ученици преди изпит, но когато им направиха забележка, че пречат на хората, които влизат, и на работата на секретариата, новодошлите влязоха в стаята на отдела за продажби. А част от тях се пръснаха по кабинетите на московските си познати.