Сергей Минаев - Духless

Пътувах с таксито, пушех вече пета цигара, бършех сълзите си и мислех за всичко, което се бе случило. В един момент очите ми срещнаха очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Той любезно ме попита: „Какво се е случило? Имате ли нужда от помощ?“. Много добре разбирах, че въпросът му е куртоазен и отговорих, че всичко е наред. Той се опита още няколко пъти да прояви съчувствие към мен и най-после стигнахме до дома ми.

На излизане от колата му подадох 200 рубли (обикновено сумата от центъра до нас беше толкова), но той ми каза, че май „обикновено дават триста“. Опитах се да вложа в погледа си цялото презрение, което беше подходящо за този случай, и му подадох още една стотачка. Докато се приближавах към входа си, още веднъж аплодирах наум вулгарността и цинизма на този град и отбелязах цялата мръснишка хитрост на пролетария, който ме докара и който сигурно щеше да откара всеки, чиято кръв изтича, до най-далечната болница за петнадесет минути, през целия път щеше да го утешава и накрая щеше да измъкне от вкочанената му ръка таксата за своя труд по двойна тарифа.

С тези мисли се качих на етажа си, влязох в апартамента си, събух се и се стоварих с лице на възглавницата, както си бях с костюма.

Лека нощ, Москва!

На другата сутрин лежах във ваната с болна глава и превъртах наум всички събития от вчерашната вечер. В устата ми се мъдреше отвратителният вкус на мая, както ставаше винаги след нещата, които съм свършил предния ден. Изплюх се още веднъж при спомена за вчерашната пичка и най-вече за изпълнението на Саша. Чувствах се толкова гадно, че вече на два пъти се изтърках със сюнгера под душа. Защо ли нямаше сюнгер, който може да изстъргва цялата мръсотия от душата. И непрекъснато да бъдеш чист. Такъв, какъвто си бил преди двадесет години.

Лежах, пушех цигара и мислех как хора, които навремето са ти били близки, се превръщат в такива изроди? Какво ги променя? Какво променя лицата им, маниерите на поведението и съзнанието им? Колко бързо може да се измине пътя от първото падение по време на купон до пълната деградация?

Никога ли не сте се замисляли по въпроса защо денем много рядко срещате всички онези хора, които вечер виждате в ресторантите, бутиците и на презентациите? Или изобщо не ги виждате? Къде изчезва цялата тази весело шумяща тълпа, която си прилича една на друга като цигари от един пакет?

Аз, например, непрекъснато мислех за това. И като съпоставех много факти, които изглеждаха незабележими, а всъщност бяха на повърхността, стигах до извода, че такива хора просто не съществуват. Не, разбира се, моето предположение няма нищо общо с „града на мъртъвците“. Нещата не са чак толкова страшни. Те са много по-страшни…

Половината от този град просто не съществува. Според мен, пространството, заобиколено от „Садовое колцо“, вечер се превръща в някакво подобие на компютърна игра, населена с празни хора. Навремето те са били нормални хора, имали са мечти, „прекрасни пориви на душата“, проблеми и житейски грижи. Но след това в един момент са разбрали, че е по-лесно да се превърнат в персонажи от глупавите списания, в герои и героини на дансинга, във феи на подиума и ресторантски рицари на ножа и чинията. Да наситят живота си с атмосфера на денонощен купон и да станат същите онези рекламирани по всички ъгли „нощни жители“. Постоянно запалената светлина на луминесцентните лампи е отучила очите им да възприемат дневната светлина, лампите на солариумите са направили невъзможно стоенето им на дневното слънце, тоновете парфюмерия и козметика заедно с наркотиците и диетите постепенно са изсушили телата им, а лайвстайл списанията и телевизията са направили същото с мозъците им. В крайна сметка те са се превърнали в сенки на хора, в някакво подобие на невидими същества, които могат да излизат от къщи само нощем, когато изкуственото осветление скрива факта, че под обвивката от грим, под роклята „Prada“, под дънките „Cavalli“ или под костюма „Brioni“ се таи празнота. И точно затова никога няма да ги срещнете денем по улиците на Москва. Страхът, че някой може да види, че под тъмните очила „Chanel“ няма никакви очи, а лицата им са просто нарисувани, ги кара денем да си седят вкъщи. Денят е времето на хората, докато нощта е времето на мумиите.

Няма съмнение, че е много по-лесно да омотаеш вътрешната си празнота с модни марки и да седиш в някое кафене „Пирамида“ или в бар „Рамзес“, разглеждайки снимки на баровци, вместо да живееш живота на нормален човек с неговите проблеми, победи и поражения. Всеки човек си има цел в живота. В света на мумиите няма цел. Впрочем, както няма и в самия живот. Има само съществуване в атмосферата на празнотата.