Гийом Мюссо - Защото те обичам

Таксито остави Иви пред ресторанта.

Тя мина през главното фоайе и извика асансьора, за да се качи на терасата.

Двете кабини се разминаха, без двамата да подозират.

Каква може да е причината пътищата на двама влюбени да се разминат? Няколко секунди, малко колебание, непредоставил се случай, просто една нишка…

Конър взе колата си и в съвсем объркано състояние на духа реши да се върне на летището. Тъкмо щеше да поеме по експресното платно, когато през ума му мина опасното хрумване да се върне обратно и да се отправи към квартала на своето детство.

За изминалите трийсет години много малко неща се бяха променили в Грийнуд. Процесът на замогване, който бе завладял една част от Саут Сайд, изобщо не бе засегнал разнебитените кули в града на неговото детство. Конър спря чисто новата си кола в средата на паркинга. Някога такава кола щеше да бъде открадната или запалена за по-малко от четвърт час. Дали днес щеше да оцелее за по-дълго време? Сигурно не, ако се съди по погледите и по подмятанията, които му отправяха една група хулигани. Конър мина между тях, без да се отклони от посоката си. В това време баскетболна топка се търкулна до краката му. Той се наведе, взе я и я хвърли към две момчета, които играеха на същия терен, където Марк и той често пъти си търкаха подметките. С известно опасение Конър влезе във входа на сградата, в която бе живял. Само една част от пощенските кутии бяха изтръгнати. Върху останалите видя няколко познати имена, но не и това на последното семейство, което го беше приютило. В тясното помещение край стълбището едно момче тихо си пишеше домашното.

Винаги има някое такова… — помисли си Конър и му кимна с глава.

После тръгна по стълбището към мястото, където се намираха контейнерите за боклук. Вървеше бавно и неуверено, подпирайки се о бетоновото перило. Защо правеше това? Какво търсеше в студеното и мрачно място, където бе изгубил своето детство?

— Ей, педалче, знаеш ли какво правим с боклуците?

Конър се стресна и се обърна, но не видя никого. Това бе игра на неговото въображение. Трийсет години бяха изминали от онази трагична вечер, но раната в съзнанието му все още бе жива.

Когато стигна до прага, той натисна бутона за осветлението, но помещението си остана тъмно. Навярно счупената крушка не бе сменяна през цялото това време. Поколеба се дали да влезе. Какво искаше да си докаже? Че вече не го е страх? Че можеше да надвие своите демони?

Макар и боязливо, той влезе в стаичката и затвори металната врата след себе си.

— Педалите ги изгаряме! — изкрещя един глас в главата му.

Сега бе сам в тъмното, а и наоколо бе пълен мрак. Почувства как тялото му трепери и как капки пот се стичаха по гърба му. Изведнъж чу шум и въпреки тъмнината му се стори, че съзира смътния силует на петнайсетгодишно момче. Сърцето му почна да бие по-учестено. Направи няколко крачки към него и се видя такъв, какъвто беше като малък: блед, хилав, с твърде тесни за телосложението си дрехи. Като че ли някогашното момче Конър го гледаше, сякаш отдавна бе очаквало този посетител. И той усети как в него се пробужда онзи изконен страх, който в действителност никога не беше го напускал и толкова често му беше вгорчавал живота.

— Не бива да се страхуваш! — прошепна му юношата.

— Заради теб се страхувам — отговори му тъжно Конър.

Другият го погледна, сякаш искаше да го успокои, и рече:

— Сега съм добре.

Конър сложи ръка на рамото на момчето, после затвори очи и страхът му постепенно се разсея.

И изчезна.

Когато Конър излезе от сградата, Иви го чакаше при колата му. Не й беше необходимо много време, за да го открие. Вътре в себе си тя бе сигурна, че всичко ще стигне дотук, до кулите от детството, с което човек никога не се разделя окончателно.

С доверчива крачка тя се приближи до него.

Знаеше, че отсега нататък всичко ще върви добре.

Където хората се обичат, никога не настъпва нощ.

Драга читателко, драги читателю,

Вече написах четири книги и вие ми оказвате чест и доверие да ме следвате в моите светове чрез моите герои.

Много от вас ми писаха, за да ми засвидетелстват своята привързаност към историите, които разказвам и които са станали и ваши. Прочетох всичките ви писма и електронни съобщения.

Понякога сме се срещали, когато съм раздавал автографи: няколко трогателни думи, по необходимост твърде кратки, няколко топли думи, разменени набързо…