Гийом Мюссо - Защото те обичам

От самото начало се бяха почувствали близки и любовта на Конър към Иви се бе засилила с течение на годините.

И за нея той беше единственият човек на този свят. Приемайки помощта му, тя бе поверила живота си в неговите ръце и той бе станал всичко за нея. Често си спомняше списъка, който бе съставила в края на своя дневник, докато живееше в Лас Вегас. Много малко неща се бяха осъществили. Никога не беше ходила на почивка заедно с майка си, която умря без присаден черен дроб. И все пак Иви бе успяла да отиде в Ню Йорк и да срещне човек, който да я разбира.

Колкото до последното й желание — някой да се влюби в мен — тя мечтаеше само за едно нещо: този някой да бъде Конър.

Конър пристигна пръв пред ресторанта. Той остави беемвето си на служител на хотела и се качи с асансьора на терасата, откъдето се откриваше панорамна гледка над река Чикаго. Предложиха му да седне на огряна от слънцето маса и оттам той можа да обходи с поглед огромната гора от небостъргачи. Бе напуснал този град преди тридесет години при трагични обстоятелства и сега за пръв път се връщаше в него. Беше заминал като прокуден, а се връщаше като завоевател.

Последните десет години се бяха оказали благотворни. Експериментите му в областта на терапията чрез хипноза бяха признати от колегите му и вече се преподаваха в медицинските факултети. Той бе използвал този метод при стотици пациенти и за две поредни години бе носител на почетното звание „най-добър лекар в Америка“.

В семейно отношение бе станал кръстник на двамата синове на Марк, с когото се срещаше почти ежедневно. Макар че не работеха заедно, двамата бяха останали много близки. Впрочем Марк беше единственият, на когото той повери тайната си, която го измъчваше от около две години и срещу която искаше да се бори…

В таксито Иви свали маратонките си и си обу по-представителни леки обувки. Бръкна в чантата си и извади козметичен несесер, използва малко пудра и молив за очи и хоп — готово. Искаше да бъде красива, както на рисунките на Конър.

Как ли щеше да реагира той, когато му признае чувствата си? Нищо определено не можеше да предположи. Но не биваше повече да премълчава любовта си, която ставаше все по-силна и можеше да я задуши и дори да я унищожи.

Всичко добро, което беше се случило в живота й, се дължеше на Конър. Иви често се питаше какво щеше да стане с нея, ако не беше срещнала невролога през онази Коледна нощ, когато бе дръзнала да му открадне чантата. Къде щеше да е сега?

В затвора? Умряла? Сервитьорка в някой третокласен мотел? Понякога успехът в живота зависеше от съвсем дребно нещо: от случайна среща, от хрумване, от предоставила се възможност, просто от една нишка…

През всичките тези години тя непрестанно се беше старала да го смае, да спечели неговото одобрение. Всичко, с каквото се захванеше, го правеше заради него. Защото само с него се усещаше такава, каквато е. Конър беше една липсваща от нея част. Той знаеше всичко за нея и тя всичко за него. Иви чувстваше неговите болки, неуспехите и опасенията му.

А когато искаше да си представи бъдещето, винаги се виждаше редом с него и не можеше да допусне, че друг мъж може да бъде баща на нейните деца.

Конър погледна часовника си и отпи глътка минерална вода. Защо бе приел тази покана? Защо си налагаше и това мъчение?

Дълго време Иви и той вършеха много неща съвместно, но напоследък Конър се беше отдалечил: все по-често изнасяше лекции в чужбина и не й се обаждаше по телефона. Защо? Защото си даваше сметка, че се е влюбил в младата жена и не можеше повече да представя любовта си като обикновена привързаност. Обичаше всичко у нея: гласа й, жестовете й, усмивката й, бенката й, а и тя знаеше всичко за него.

Когато бе с нея, Конър чувстваше, че в него се събужда онова, което бе скътал дълбоко в душата си: надеждата, желанието да се открие пред другите, вярата в бъдещето. Като невролог той знаеше, че любовното усещане не е нищо друго освен биологичен — хормонален и невротрансмисионен процес. Но това не променяше нещата: той трябваше да изтръгне това натрапчиво чувство.

Дори и да спечели любовта на Иви, вероятността да я изгуби един ден беше достатъчна, за да се откаже да предприеме каквото и да било. Беше навършил 45 години, на върха на своята кариера и на славата си. Сега все още беше привлекателен и съблазнителен. А утре? Ами след десет, петнайсет или двайсет години?

Той не можа да издържи на напрежението и изведнъж стана. Какво ли диреше в този ресторант за туристи? Защо ли чакаше една жена, която не би могъл впоследствие да обича? Хвърли една банкнота на масата, отправи се към изхода и извика асансьора.