Гийом Мюссо - Защото те обичам

Марк често се беше питал какво е станало с Алисън. Няколко месеца след предполагаемата й смърт беше чел в някакъв вестник, че вдовицата на Ричард Харисън била хванала здраво юздите на империята „Грийн Крос“ след трагичното изчезване на нейната заварена дъщеря.

И това бе всичко.

Алисън се беше разделила с пресата, след като в продължение на много години бе фигурирала на първите страници на всекидневниците по света.

Когато впоследствие се питаше какви чувства му вдъхва тя, Марк не изпитваше никаква горчивина и дори му се искаше тя вече да се е успокоила.

При срещата на ескалатора Марк разбра, че бившата наследница е преустроила живота си под друга самоличност, че живее с пилота на хеликоптера, който й бе помогнал да се разгласи новината за мнимата й смърт, и че сега тя изглеждаше щастлива.

Алисън също го беше познала. След като се вгледаха един в друг, всеки от тях можа да съзре в очите на другия отражението на всичко това, което изпитваха.

Чикаго

Иви излезе тичешком от болницата и се качи в таксито, което я чакаше от двайсет минути. Каза на шофьора адреса на един ресторант на „Магнифисънт Майл“, а след това, понеже беше по бяла престилка, взе да сменя дрехите си на задната седалка.

Бяха изминали десет години след първата й среща с Конър. Някогашната прилична на жив скелет девойка сега беше красива двайсет и пет годишна жена. Преди два месеца бе получила своята диплома по медицина и тъкмо тази седмица започваше първата година на стажа й в отделението за тежки изгаряния към Презвитерианската болница в Чикаго. Същото място, където доста години преди това Конър беше лекуван, след като бе нападнат. Едно не съвсем случайно съвпадение…

Иви направи всичко възможно, за да получи този пост. Тя желаеше да остане в града, където Конър бе роден и бе прекарал детството си, да стъпва там, където той е минавал, да гледа това, което той е виждал, да изстрада неговите страдания, така че в крайна сметка да се слее с него.

Тя бе поканила Конър на ресторант, за да отпразнува дипломирането си. Това беше начин да му благодари за всичко, което бе сторил за нея през изминалите десет години: че винаги бе присъствал в нейния живот, че бе осигурявал издръжката й, за да може да следва, че я беше въвел във фамилния кръг, който бяха си създали с Марк и Никол.

А тя имаше да му направи и едно признание.

Нещо, което тежеше отдавна на сърцето й…

Два дена преди това по време на показна визитация, предназначена за новия персонал, Иви срещна доайенката на болницата Лорина Маккормик, която в миналото ръководеше отделението за тежки изгаряния. Без да я е виждала преди това, Иви вече знаеше коя е. Конър й беше говорил за нея и за нейната всеотдайност при лечението му.

— Ако съм все още на този свят, то е благодарение на нея — беше споделил той пред Иви в един от редките моменти на откровение.

Иви очакваше с любопитство да срещне тази лекарка. За нейна изненада тя я изгледа със смущаваща настойчивост, при все че я познаваше.

Още по-голямо бе учудването на младата жена, когато на другия ден получи електронно съобщение от лекарката, в което беше посочен само номерът на досието на някакъв мистериозен пациент.

Иви потърси случая, но досието беше твърде старо, за да може да се запознае с него в интернет. След вечерното си дежурство тя слезе на третия подземен етаж, където се намираше архивът. Наложи й се да крачи между огъналите се под тежестта на папките етажерки в продължение на часове, за да открие най-сетне въпросното досие.

Досието на Конър.

Тя го отвори с треперещи ръце. Сред многото рентгенови снимки и протоколи по извършените операции Иви откри десетки рисунки, направени от Конър по време на престоя му в болницата. Със свито сърце тя внимателно ги разгледа една след друга. Все същото лице на жена, изписано с необикновено нежни щрихи.

Нейното лице…

Тя сметна, че този епизод за нея е като съдбовен знак, и реши да се възползва от него. Знак, който я окуражаваше да признае любовта си пред Конър.

Тази привързаност имаше дълбоки корени.

След хипнотизирането Конър се беше почувствал отговорен за девойката, която толкова му напомняше за собственото му юношеско минало.

— Тя е от нашите — бе отбелязал Марк по време на терапията. И наистина, двамата бяха минали през сходни изпитания, бяха понесли приличащи си унижения.