Гийом Мюссо - Защото те обичам

Болезнена светкавица премина през мозъка на Алисън. Сега тя вече всичко бе разбрала: детето, което беше блъснала с колата си, бе… дъщерята на Марк. Заради дъжда, бейзболната екипировка и обзелата я паника си беше помислила, че е момче, и това първо впечатление се потвърждаваше от името върху верижката. По-късно щеше да научи, че верижката била на братовчед на Лейла, който й я подарил, когато станала твърде тясна за китката му.

Обзета от ужас, Алисън скочи от мястото си и въпреки мърморенето на стюардесата се втурна по стълбите, които водеха към главната палуба.

— Защо… защо казваш, че си мъртва? — продължи Марк, зашеметен от отговора на дъщеря си.

— Защото е истина — отвърна Лейла с отчаян глас.

— Но това не е възможно! Ти си тук.

Тя вдигна леко рамене, сякаш искаше да каже, че нещата не бяха толкова прости.

— Откога си мъртва? — насили се да попита баща й.

— Още от началото — призна спокойно Лейла. — Откакто ме блъсна колата.

— Колата ли?

— Да, джипът — уточни тя.

— Не си била отвлечена?

— Не, беше злополука. Бях излязла от магазина да се поразсея и се изгубих в бурята.

Изпаднал в шок, Марк внезапно я попита с укор в гласа:

— А защо излезе? Хиляди пъти ти бяхме повтаряли да не се отдалечаваш от магазините. Тогава валеше и беше опасно.

— За децата е забавно да ходят под дъжда — отвърна тя с обезоръжаващ тон.

Марк чувстваше, че очите му горят. Колкото и нереален да му изглеждаше този разговор, вътрешно разбираше, че Лейла казва истината, макар той самият не бе готов да я приеме.

— Аз съм умряла, но ти не бива да тъжиш — каза му момичето и го хвана за ръката.

— Как така да не тъжа? — умолително повиши тон Марк.

Последва фаталистичното й обяснение:

— Понякога нещата се случват просто защото трябва така да се случат.

Марк разбираше, че времето му е отброено и че каквото и да стори, нещата ще му се изплъзнат. Тогава той притисна Лейла до гърдите си, сякаш тази прегръдка все още можеше да я изтръгне от ноктите на смъртта.

— Понякога нещата се случват, просто защото им е дошъл часът — добави Лейла с тих глас, който отчасти бе заглушен от шума на двигателите.

— Не! — извика Марк с последно усилие.

Неговото възклицание се смеси с гласовете, които идваха от дъното на самолета. Докторът се обърна и видя Алисън, която тичаше към тях. На един метър от него изведнъж се спря и промълви с безсилен глас:

— Детето, което блъснах…

Тя изпусна снимката, която държеше в ръцете си. Фотографията се завъртя във въздуха и падна в краката на доктора.

— … мислех, че е било момченце, но е била… вашата дъщеря — довърши Алисън фразата си.

Марк и Алисън едновременно се обърнаха към седалката на Лейла.

Но момичето вече не беше там.

И това не беше всичко.

Стюардесите, стюардите, 600-те пътници — като че ли всички се бяха изпарили! Огромният А380 беше празен. Този над 500-тонен самолет все още бе във въздуха, а в него бяха останали само трима души:

Марк,

Алисън,

Иви.

В самолета

— Какво е това?

На Алисън й се искаше да изкрещи, но викът заседна в гърлото й.

Иви облещи очи, обзета от необуздаем ужас.

Не е възможно.

Объркан от създалата се ситуация, Марк гледаше слисан стотиците мистериозно опразнени седалки. Нямаше никого. За секунда бяха изчезнали и пътниците, и членовете на екипажа.

Докторът тръгна по централния коридор, следван от двете млади жени. Всички седалки бяха празни. На седалките нямаше нито дрехи, нито чанти, нито вестници, нито книги. Алисън отвори багажните отделения, за да види дали има нещо в тях: празно, празно, празно.

— Лейла! — простена Марк. — Лейла!

Но отчаяният му вик не бе последван от отговор.

Алисън и Иви се спогледаха, търсейки една у друга поне малко утеха. Това не може да бъде действително , помисли си Иви, за да си вдъхне увереност, но кошмарът изглеждаше толкова осезаем, че тя избухна в плач, обхваната от силен и неконтролируем страх.

— Ами пилотите? — извика Марк. — Какво е станало с пилотите?

Самолетът уверено и безпроблемно се спускаше над Ню Йорк, но все пак имаше ли някой, който да го управлява?

Придружен от Алисън и Иви, докторът бързо се изкачи по стълбичката, водеща към горната палуба. Първа класа и бизнес класата бяха празни — както и целият самолет. Марк влезе пръв в служебното помещение, през което се стигаше до пилотската кабина, разположена между двата етажа. Тъй като вратата за самата кабина не беше заключена, Марк я открехна плахо.