Гийом Мюссо - Защото те обичам

Защото знае кой е Джеръми.

Полицейският участък на 14-ти район

— Ето, това е, което поискахте от мен — казва Конър и подава на полицейския служител формуляра за медицинските разходи, който е попълнил пред очите му.

Докато полицаят преглежда внимателно документа, Конър крачи насам-натам из приемната. През тази коледна нощ в участъка кипи напрегната работа: от всички страни идват полицаи, които ескортират хулигани, пияници, пострадали при пътни произшествия. Конър мрази това място, както и всичко малко или много свързано с полицията. Откакто бе гледал „Клетниците“ в Бродуей, той се идентифицира с Жан Валжан, който непрекъснато се страхува от завръщането на Жавер. Той е дълбоко убеден, че убийството на дилърите един ден ще изплува на повърхността и че животът му ще свърши между стените на някой затвор.

— Добре! — отсича полицейският служители поставя формуляра в съответната папка.

После взема телефона, промърморва няколко думи, обръща се към Конър и с деликатността на съдържател на публичен дом заявява:

— Ще ви доведат момичето.

Налага му се да почака десетина минути, докато освободят Иви.

— Здравей! — казва й той, когато най-после я вижда.

— Здравейте! — отговаря тя и пристъпва към него.

Тя е мръсна, изнемощяла и едва успява да държи очите си отворени. Студът, недоспиването и престоят в килията много са я измъчили.

— Да тръгваме! — предлага Конър и взема раницата на момичето.

Те се движат безшумно в комфортния „Астън Мартин“, а градът прелита пред очите им. Мощните чистачки бързо премахват от предното стъкло редките снежинки.

— Благодаря ви, че дойдохте! — казва Иви с умора в гласа и въздиша. — Съжалявам, че ви събудих посред нощ.

— Напротив, добре си постъпила — отвръща й Конър. — Вече се безпокоях за тебе.

Макар че улиците са пусти, снегът ограничава видимостта. Докторът намалява скоростта на пресечката с „Хаустън стрийт“ и поема на юг.

— И без това не спя по много — уточнява той.

— Знам — заявява Иви своята осведоменост.

Движейки се по „Лафайет стрийт“, в момента, когато отминават кварталите Нолита и Малката Италия, Конър свъсва вежди и пита:

— А откъде знаеш?

— Пише го в книгата.

— В коя книга?

— Във вашата — казва тя и изважда от раницата си стария екземпляр на „Да оцелееш“.

Конър с недоумение клати глава и за пръв път съзира дяволито пламъче по лицето на момичето. Не истинска усмивка, а само наченка.

Иви се навежда към прозореца. Все още не се е съмнало, но се чувства, че нощта си отива.

Колата вече се движи по тесните улички на Лауър Манхатън. Притисната от вертикалните стени на небостъргачите, тя се промъква през каньони от стъкло и стомана, влиза в „Чърч стрийт“ и стига до зоната „Граунд зеро“.

— Къде отиваме?

— В клиника „Моцарт“. Там работя, когато не съм в кабинета си.

— Не искам да ходя в болница — заявява девойката.

Няколко секунди бяха достатъчни, за да се събудят нейните подозрения, недоверието и страхът, че няма да може да изпълни желанието си да отмъсти.

— Трябва да си починеш и да се лекуваш! — отговаря Конър с тон, недопускащ възражение.

Но Иви не му обръща внимание:

— Искам да сляза! — настоява тя и хваща вътрешната ръчка за отваряне на вратата.

— Трябваше да те оставя в затвора — въздиша Конър.

И докато колата се движи с пълна скорост, девойката внезапно отваря вратата и откопчава предпазния колан.

Конър натиска рязко спирачките при църквата „Св. Троица“ и страшно ядосан излиза от колата, заобикаля я и хваща момичето за яката.

— Да не искаш да се убиеш? — избухва той и я измъква навън.

Изненадана от гневната реакция на доктора, Иви затваря очи и обръща глава, като да се предпази от удар.

— Я се погледни, дявол да го вземе! — крещи Конър. — На нищо не приличаш. Изнемощяла, повехнала, състарена!

Момичето гледа отражението си в стъклото на вратата, но бързо свежда очи, защото от видяното й става зле.

— Ако искаш да умреш, продължавай по същия начин! Вече си тръгнала по тоя път! Ти не познаваш Ню Йорк. Ако те оставя тук на тротоара, няма да издържиш дори една седмица. Ще умреш или ще станеш уличница за по 15 долара на сеанс. Дотам ли искаш да стигнеш?

Вбесеният доктор удря с юмрук капака на колата, а по бузите на втрещената Иви се търкулват парещи сълзи.

Вече всичко са си казали. Стоят и се гледат в леденото утро, под сянката на мъртвите кули. Вече са напълно сразени, безсилни, нищо не чувстват.