Гийом Мюссо - Защото те обичам

Случаят с Алисън, напротив, беше съвсем друг: със своеволията си тя си беше спечелила известност сред читателите на жълтата преса, т.е. сред всички в Лос Анджелис. От друга страна, въпреки това, което Алисън му беше казала по телефона, Ричард трудно можеше да повярва, че не е имало никакъв свидетел на инцидента, и се опасяваше, че полицията не след дълго ще я открие. Затова трябваше да действа бързо. Много бързо!

Още час джипът продължи да се движи през планински масиви и каменисти равнини, където вирееха само кактуси. Свечеряваше се, когато Ричард навлезе в една наистина пустинна област, недалече от границата с Невада. Отклони се от главния път и пое през местност, покрита с прашен чакъл и скални отломъци. Сред този безплоден кът той съгледа ивица напукана земя, заслонена от голяма юка. Мястото му се стори удобно и той спря колата, но остави фаровете да светят.

Беше седем часа вечерта, когато започна да копае.

В десет часа положи тялото в гроба.

В един часа през нощта Ричард произнесе последна молитва, качи се в колата и се върна по обратния път.

В три часа Къртис го чакаше на предварително уговорено място, подпали джипа и изостави металния му скелет.

В шест часа Ричард се върна в Бевърли Хилс и заведе дъщеря си на летището.

Два часа по-късно частният самолет на милиардера с Али на борда отлетя за Швейцария.

Ричард остана в САЩ в очакване на евентуални последици.

Първия ден не се случи нищо. Втория, третия, четвъртия — също.

След като измина една седмица, Ричард сметна, че полицията няма да стигне до тях и че дъщеря му се е отървала.

Но може ли човек да заличи такава постъпка от паметта си и да си мисли, че това никога не се е случвало?

Днес

В самолета

18:00 ч.

— Дами и господа, след малко самолетът ще заходи над Ню Йорк. Молим ви да седнете по местата си, да поставите облегалките на седалките в нормално положение и да се уверите, че сте затегнали добре предпазните колани.

Съобщението от пилотската кабина прекъсна за момент разказа на Алисън. Младата жена отвори очи и се огледа като след лош сън. „Флоридита“ вече се опразваше и две стюардеси приканваха пътниците да заемат местата си.

— Това, което направих, е непростимо — каза Алисън и избърса следите от спиралата за очи по клепачите си. — А най-лошото бе, че оставих баща си да се оправя с всичко това. След тази драма останах няколко месеца в Швейцария, където лечението от зависимост често бе последвано от изпадане в депресия. След като се завърнах, вече се държахме така, като че ли нищо не се беше случило.

Разтърсен и ужасен от разказа на Алисън, Марк се постара да сподели своята справедлива преценка:

— Няма случаи, за които да не може да се намери извинение. Но в живота има неща, които не можем да променим. Каквито и самоизтезания да си наложите, те няма да върнат детето.

— Това не е утешение.

— Не е, разбира се, и аз нямам намерение да ви утешавам. Трябва да поемете своята отговорност и риска да се измъчвате още повече. Но животът ви не е свършил. Има толкова неща, с които можете да се захванете: да помагате на други деца, да инвестирате в социални и хуманитарни начинания. И не само чрез вашите пари. Сама ще прецените, но не се оставяйте в плен на миналото. А може би и ние самите не всичко разбираме…

Марк не довърши фразата си. Вече мислеше за дъщеря си, открита по чудо, и за собственото си страдание. Но Алисън го погледна в очакване да продължи.

— Може би страданието е и полезно — сподели догадката си Марк. — То отваря път към нещо друго, чийто смисъл вероятно ни убягва.

Наследничката наведе очи и попита:

— За какъв друг смисъл може да се говори при смъртта на едно дете?

Марк се почувства объркан, отвори уста, но не намери какво да й отговори.

— Господине, трябва да отидете на мястото си! — настоя една от стюардесите и го прикани да стане от масата.

Без да откъсва поглед от очите на Алисън, Марк автоматично стана. Искаше му се да продължи да й говори, да я убеди да не влачи тази драма като вериги, да изгради бъдещето си, макар и без да заличава миналото.

Самолетът започна да се снижава към облаците. Този път стюардесата беше непреклонна и придружи доктора до стълбичката, която водеше към главната палуба.

От суматохата той бе забравил портфейла си на масата във „Флоридита“. Когато Алисън го забеляза, Марк вече беше се отдалечил. Тя го огледа, видя протритата кожа, но устоя на изкушението да го отвори. Вместо това го пъхна в джоба си и си каза, че ще му го върне по-късно.