Гийом Мюссо - Защото те обичам

Силен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици, вали над идеално подредените къщи и над безупречно поддържаните цветни градини. Джипът „Вранглер“ лети с пълна скорост по улиците между палми и смокини.

Защо се държах така отвратително? — пита се Алисън със сълзи на очи.

Казаното от Грациела е съвсем справедливо. От известно време постъпва като малка глупачка. Злоупотребите с алкохол и дрога й пречат да се владее и тази импулсивност понякога я докарва до ръба на бездната.

Дъждът вали все по-силно. Машинално се насочва към Хънтингтън Бийч, но вече знае, че няма да отиде на откриването.

Изгаряща от срам, тя се опитва да подреди мислите си. Трябва да промени начина си на живот, това е неотложно. В противен случай ще се подхлъзне и ще стори нещо непоправимо.

Алисън намалява скоростта и избърсва сълзите си. Дъждът е толкова силен, че чистачките едва успяват да премахват водата от предното стъкло.

Младата жена се опитва да си вдъхне повече самочувствие: млада е, изгубила е само няколко години. Все още има време да се оправи, да поднови следването си, да не се среща с мними приятели, да не излиза с дребни хитреци, които имат ум колкото грахово зърно.

Джипът се тресе от пристъпите на вятъра. Пътните знаци по автострадата приканват водачите да бъдат внимателни.

Алисън почти е възвърнала надеждата си. Ще се прибере вкъщи, ще се извини на Грациела и дори ще й благодари, че й е отворила очите. Ще прекара следобеда с нея, ще сподели добрите си намерения и както правеше като малка, ще й помогне да приготви яденето. А вечерта ще съобщи добрата новина и на баща си. Случаят е удобен, защото Ричард тази седмица е в Лос Анджелис. Той поначало имаше големи планове за дъщеря си, но тя се бе отдалечила от него ей така, от глупост и предизвикателство. Какво пък, той пак ще може да се гордее с дъщеря си!

Обзета от нетърпение да осъществи своя план, Алисън се промъква между колите и поема по първия изход, който й се изпречва. Автострадата води към онези типични за Лос Анджелис места, където се редуват паркинги и търговски зони. Алисън присвива очи, за да може да различи сигналните крайпътни табели през дъждовната завеса. Истина е, че чувството за ориентиране не е най-силната й страна. Тя изпуска отклонението, по което искаше да поеме, и се озовава пред входа на открит паркинг. Падащият пороен дъжд, придружен от силен вятър, е действително затормозяващ. Алисън си спомня за филма „Магнолия“, който завършва с ужасен и мистериозен дъжд от жаби. Много коли са спрели на банкета в очакване бурята да утихне, но Алисън продължава пътя си.

Неочаквано отеква мелодията на мобилния й телефон. Устройството е в чантата й; чантата й е на пода до предната дясна седалка.

Всички знаят, че не бива да говорят по телефона, когато шофират, но не го спазват.

Алисън се навежда да вземе телефона си. Казва си, че само ще погледне номера и името, а ще се обади по-късно, когато…

Удар! Силен и неочакван удар!

Алисън се изправя ужасена. Ударила е нещо. Бордюра на тротоара? Някое животно? Натиска с всичка сила педала на спирачката и отваря вратата на джипа. За секунди сърдечният й ритъм се удвоява. Слизайки от колата, най-страшното се оказва истина. Блъснала е…

Човек.

Дете.

— Как си? Какво ти стана?

Алисън се спуска към момчето и е обзета от ужас при вида на бездиханното му тяло. То е дребно и крехко. По дрехите му и по земята няма следи от кръв, но положението на главата му сочи, че май се е ударило в ръба на крайпътен бетонов цветарник.

Обезумяла, Алисън обръща глава на всички посоки и отчаяно търси подкрепа.

— Помощ! Помогнете ми!

Но мястото е пусто. Гръмотевичната буря вилнее с пълна сила и е опразнила улиците.

Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!

Алисън се връща в колата, взема мобилния си и набира 911, но телефонът е претоварен поради лошото време.

Опитва втори и трети път, но безрезултатно.

Шибана от потоците вода, решава сама да закара детето до болницата. Съвсем внимателно го вдига и занася до джипа.

— Ще се оправиш! Дръж се!

Алисън потегля и въпреки паниката успява да излезе на автострадата. „Дженеръл Хоспитал“ не е много далече — на изток от центъра на града.

— Не умирай, моля ти се!

Дъжд и сълзи се стичат по лицето й. Тя почва да се моли на Бога, макар че не е вярваща.

Боже Господи, помогни му да се оправи! Помогни му да се оправи!

Над пътя се е стъмнило, бурята го е направила неузнаваем. Часът е три следобед, а човек имаше чувството, че е настъпила дълбока нощ.