Гийом Мюссо - Защото те обичам

— Не бива да постъпваш като Конър! — рече той, обръщайки се към Иви. — Не бива да съсипваш живота си в стремеж да си отмъстиш.

Девойката го погледна скептично.

— Мисля, че не можете да разберете…

— Напротив! — пресече я Марк. — Мога да разбера твоето страдание, защото прилича на моето. Боли те и това е неизбежно. Над майка ти е извършено престъпление и е нормално да си изпълнена със злоба…

— … и с омраза — допълни Иви с пламък в очите.

Марк сложи ръка на рамото й.

— Злобата може да бъде коз, само при условие че я превърнеш в положителна сила.

— Това са дрънканици на психолог! — възкликна девойката.

За няколко секунди Марк се замисли върху нейните думи и продължи:

— Отмъщението няма да изгаси болката, повярвай ми! В случая не ти говоря като психолог.

— Ако Конър бе тук…

— Ако Конър бе тук, щеше да ти каже, че сполетялото те зло никога не се поправя по този начин.

— На този човек… — промълви Иви с болка в гласа. — На този Крейг Дейвис искам да му върна десетократно, стократно злото, което ми причини.

— Ако го убиеш, с това няма да върнеш майка си, но това ще те преследва цял живот. Нищо няма да бъде такова, както е било преди…

Марк предложи чаша вода на девойката. Тя навлажни устните си и рече с доверителен глас:

— Спомням си, че майка ми и аз открай време сме били унижавани и мразени от типове като този…

— Сигурно е така — отвърна докторът.

— Не искам да се оставя да ме смажат.

— И имаш право! — каза одобрително Марк. — Но освен отмъщението, има и други средства, за да го постигнеш.

Иви му отправи скептичен поглед.

— Какво според вас трябва да направя?

Марк се поколеба, предвиждайки враждебна реакция от страна на девойката.

— Да простиш.

— Не, не искам да простя! — възмути се девойката. — Не искам да забравя!

— Да простиш не значи да забравиш — започна той да обяснява сдържано. — Нито да извиниш, нито да оправдаеш. Противно на отмъщението, което подхранва омразата, прошката ни освобождава от нея.

Сега пък Иви се поколеба, а после попита с треперещ глас:

— Ако дъщеря ви беше убита, щяхте ли да простите?

— Не знам дали щях да съм способен да го направя — призна си Марк, без да се стреми да избегне въпроса. — Но съм сигурен, че бих се опитал.

Той погледна Лейла, която се забавляваше с красивите хартиени чадърчета, поставени върху сладоледа.

— Мисля, че прошката е най-трудното нещо на света — подхвана той. — Във всеки случай тя изисква най-голяма вътрешна сила…

После Марк продължи по-спокойно:

— Трябва да простиш заради себе си, Иви. За да се освободиш от миналото и да имаш възможност да водиш нормален живот.

Иви вдигна рамене.

— Моята е свършена. Аз нямам нищо: нито семейство, нито пари, нито перспектива…

— Дявол да го вземе! — реагира по-остро Марк. — Ти имаш живот пред себе си. Не си търси несъстоятелни извинения, за да не вървиш напред.

— Но този човек е убиец! — извика тя и едва не се задави.

Тогава Марк стигна до това, което искаше да каже на девойката още отначало.

— Знаеш ли, Иви, мисля, че истинският човек, когото искаш да убиеш зад този Крейг Дейвид…

Девойката го гледаше в очакване и Марк продължи:

— … човекът, когото искаш да убиеш, си ти самата.

— Не! — смути се Иви, която сякаш бе готова да се разплаче.

Без да й остави време да се съвземе от шока, Марк продължи нападателно:

— Напротив! Ти се упрекваш, че си се усъмнила в думите на майка си. В известен смисъл се чувстваш отговорна за случилото се и тъкмо това не можеш да понесеш.

— Не е вярно! — опита се да се защити Иви, но сълзите, които течаха по лицето й, бяха повече от признание.

— Не си въобразявай, че нещата можеха да станат другояче — поде Марк, с цел да я вразуми. — За нищо не си виновна, Иви, за нищо.

Девойката вече се тресеше от ридания.

— Защо постъпих така? Защо не й повярвах?

— Ще ти мине — окуражително рече докторът и я прегърна.

— Тя винаги ме беше лъгала, но не и този път.

— Ще ти мине.

Иви без притеснение отпусна глава върху рамото на Марк. Неочаквано за нея той беше освободил нещо скрито дълбоко в душата й.

След около минута, през която никой не каза нищо, Лейла тихо се обади:

— Тате, Иви защо плаче?

— Защото й е мъчно.

— Заради нейната майка ли?

Марк кимна утвърдително с глава, а Лейла на свой ред притисна Иви до гърдите си, помилва я по косата и рече:

— Не тъжи!

Поуспокоена, Лейла вдигна очи към Марк. Докторът й подаде хартиена кърпичка и в продължение на няколко секунди във въздуха се усети полъх на признателност.