Гийом Мюссо - Защото те обичам

— Кой е този Мусклор?

— Най-силният човек във Вселената.

— И това си ти?

— Да, разбира се. Аз се справям със силите на злото благодарение на моята магическа формула: „Чрез потенциала на завещания ми от прадедите череп, аз притежавам неограничена мощ…“.

— Вярно ли? — пита Лейла недоверчиво.

— Май да, миличка.

Тичайки по тротоара със заети ръце, Марк се сеща за това, което Конър му е казал предната вечер. Явно, че в момента приятелят му не е добре. Успехът, който постига в работата си, изобщо не го разведрява, за разлика от Марк. Конър продължава да се измъчва от угризения на съвестта заради миналото си и е убеден, че в бъдеще пак ще изникне някаква опасност.

— Виждам колата — извиква Лейла. — Мога ли да отворя с бибитката?

И докато момиченцето отваря автоматично колата, Марк се пита откъде би могла да дойде опасността.

Въздухът е приятен, а небето никога не му се е струвало по-синьо.

Преди да седне зад волана, поглежда часовника си: 8:46 ч.

След по-малко от минута първият самолет ще се удари в северната кула.

След по-малко от минута Ню Йорк ще загуби своите сгради-символи и сигурността си.

26 март 2002 г.

Важно съобщение — CNN/САЩ

След тридневно издирване все още нямаме никакви сведения за петгодишната Лейла Хатауей, изчезнала в сряда в търговския център на Ориндж Каунти. Лейла е дъщеря на пианистката Никол Копланд и нюйоркския психолог Марк Хатауей. Въпреки препоръките на ФБР той пожела да се обърне пред нашите камери към потенциалните похитители на дъщеря си.

Марк се появява на екрана, пребледнял, с кръгове около очите и с измъчено изражение на лицето.

— Бих искал да кажа на тези, които отвлякоха дъщеря ми… не й причинявайте зло! Поискайте ми откуп, ще ви го дам. Поискайте от мен каквото и да е, ще го сторя. Но не причинявайте зло на дъщеря ми. Моля ви…

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето.

Време да се родиш и време да умреш (…).

Време да убиваш и време да лекуваш, време да събаряш и време да съграждаш.

Време да плачеш и време да се смееш (…).

Време да раздираш и време да съшиваш, време да мълчиш и време да говориш.

Време да обичаш и време да мразиш (…).

10 януари 2005 г.

— Заминавам, Конър.

Марк току-що е влязъл в приемната на своя приятел. Преди няколко месеца те си обзаведоха кабинет в „Тайм Уорнър Сентър“. Настаняването бе предвидено отдавна, но Марк не взе участие в него. Бяха изминали вече три години от изчезването на Лейла, които той бе посветил на издирването й.

— Къде отиваш?

— Не знам. Във всеки случай можеш да махнеш името ми от табелката на кабинета. Ако искаш да откупиш моята част, срещни се с Никол, тя няма да прави проблеми.

— Стегни се, приятелю! — окуражава го Конър с прегръдка. — Това, което преживяваш, е ужасно. Но не си сам. Имаш жена, която те обича, можеш да разчиташ и на мен. Днес повече от всякога имаме нужда да бъдем заедно.

— Знам — казва Марк, освобождавайки се. — Но не мога да се преструвам, това ми е вече непосилно.

Конър не се примирява толкова лесно:

— Знаеш, че успяхме всичко да преодолеем, ти и аз. Спомняш ли си? На живот и смърт! Нека ти помогна, както ти ми помогна навремето.

Но Марк остава глух за думите му. Тогава Конър подхваща, сякаш иска да убеди сам себе си:

— В крайна сметка човек оцелява: болката завинаги се е загнездила в сърцето му, той не забравя никога, но все пак оцелява. Това правя и аз от толкова години; ще те науча и ти да го правиш.

Но Марк вече не го слуша. Почти отчаян, Конър опитва да му отправи последно предупреждение:

— Не прави глупости: ако се забиеш някъде далече, няма да можеш да се върнеш.

Марк вдига рамене и се насочва към вратата. Той вече е другаде.

— Ако не се върна с нея, предпочитам изобщо да не се връщам.

Днес

В самолета

17:10 ч.

— Не искам повече! — промълви Лейла и остави чинията си на масата.

Марк, Иви и Лейла продължаваха да седят на масата във „Флоридита“. Заситено, момичето гледаше със съжаление остатъка от огромния млечен сладолед, който така и не можа да довърши. Баща й разроши нежно косата й и се наведе към илюминатора. Под него се разстилаше безкраен килим от облаци. Признанията, които направи пред Иви, го върнаха към корените на миналото и събудиха много от дълбоко скритите спомени, от които искаше да съхрани само едно нещо: