Гийом Мюссо - Защото те обичам

Един час след това

Стаята е потънала в полумрак. Алисън спи на канапето в хола. Застанал до прозореца, психологът озадачено наблюдава новата „пациентка“.

Той знае коя е. Виждал е снимката й по вестниците и списанията. Чувал е за нейните простъпки и знае, че името й е синоним на скандал и не слиза от жълтата преса. Но младата жена, с която току-що е разговарял, не е нито арогантна, нито глезено момиче. Объркана и преследвана от миналото, тласкащо я всеки ден към пропастта, тя е дошла да го моли смирено за помощ.

За около час Алисън му разказа своята ужасна история: за произшествието с колата, което отнема живота на едно момче, за трупа, който изчезва благодарение на баща й, за своята депресия и за невъзможността да продължи да живее така, за низа от пагубни действия, за опитите за самоубийство. Тя иска по един или друг начин да се сложи край на този кошмар, макар да е убедена, че няма изход от този ад. Готова е още тази вечер да отиде да се предаде на полицията, но не й стига смелост. Като последна възможност за спасение решава да се обърне към Конър, както преди доста време я е посъветвал баща й.

Конър слага цепеница в камината и разравя огъня. Сега си спомня, че няколко месеца след публикуването на книгата му бе получил писмо от Ричард Харисън. Бизнесменът бил впечатлен от произведението му и искал да се срещнат. Лекарят не бе отговорил на предложението му, но когато няколко месеца по-късно милиардерът публично бе огласил своето заболяване, Конър, вече на върха на славата си, съжаляваше за пропуснатата възможност.

„Детето, което убих, ми се присънва всяка нощ“ — призна си Алисън в края на своя разказ. При тези думи Конър леко изтръпна, защото, слушайки младата жена, той като че ли чуваше собствения си глас и чувстваше нейното страдание като свое. И тогава си обеща да й помогне.

Най-напред й даде транквилант, а после й предложи да пренощува в дома му. На другия ден щеше да й говори за нови начини на лечение, но дотогава тя трябваше добре да си почине. Поуспокоена от думите на лекаря, тя легна близо до камината, загърната в одеяло, и не след дълго заспа.

4:45 ч. Конър и Иви

Потънал в своите мисли, Конър се готви да запали цигара, но в този момент телефонът отново иззвънява. Изненадан от второто нощно обаждане, той бърза да отговори, за да не се събуди Алисън.

— Доктор Конър Маккой?

— Да, аз съм.

— Обаждаме се от полицията…

Обвинявам ви за убийството на двама души в Чикаго през 1989 г.

— … лейтенант Дейв Донован от 14-ти район…

Обвинявам ви, че сте подслонил убийца във вашия дом…

— … извинявайте, че ви безпокоя посред нощ, докторе!

— С какво мога да ви бъда полезен, г-н лейтенант?

— Двама наши служители задържаха непълнолетно момиче, прислонило се във входа на жилищна сграда в Гринич Вилидж. Казва, че майка й е умряла и няма никакви близки в Ню Йорк.

— Иви Харпър ли?

— Точно така се представи. Твърди, че е ваша пациентка.

— Да… така е! — излъга го Конър. — Как е тя?

— Беше в хипотермия, но сега се възстановява. Според регламента би трябвало да се свържа със социалните служби, но предпочетох най-напред да се обадя на вас.

— Идвам! — обещава докторът и затваря телефона.

Вече успокоен, Конър чувства някаква еуфория при мисълта, че ще види Иви. Дали наистина през тази нощ всичко може да се случи?

— Внимавай… Джеръми! Внимавай!

Конър се обръща рязко към канапето. Алисън се мята в кошмарен сън, борейки се срещу невидим неприятел.

Той коленичи до нея, леко я събужда и казва:

— Трябва да изляза за малко.

— Нали ще се върнете? — пита младата жена сънено.

— Веднага щом мога — уверява я той.

Конър отива в кухнята да приготви отвара.

— Джеръми ли се казваше момчето, което бутнахте?

— Да, това е всичко, което знам за него — потвърди Алисън. — Името го пишеше на неговата верижка.

— На неговата верижка ли?

— То имаше верижка на китката, но закопчалката й се счупи. И аз я прибрах в колата.

Казвайки тези думи, Алисън бърка в чантата си, изважда верижката, някои от чиито халкички са сплескани, и я слага на ниската масичка.

Конър се връща в хола и подава на Алисън чаша с димяща смес. Когато взема верижката, той е толкова развълнуван и разстроен, че му се налага да направи свръхчовешко усилие, за да прикрие смущението си от Алисън. После си надява палтото, казва едно вяло „доскоро!“ и излиза от апартамента. Едва в асансьора се отпуска и дава воля на мъката си.