Тя фактически беше станала майка на майка си.
* * *
— Вече пристигаме — казва Кармина и побутва Иви. — Вземи си нещата!
Иви отваря очи и взема раницата си от задната седалка.
Колата се движи по булевард „Лас Вегас“. Нощта окончателно е настъпила. С изобилните си неонови светлини гигантските хотели като че ли се състезават помежду си по блясък. Хиляди светлини озаряват огромния по размери „Оазис“, където старият „Понтиак“ ще потъне, за да спре в предназначения за служителите подземен паркинг.
Хотелът внушава фараонска импозантност със своите три хиляди стаи, четири басейна и собствен мол. Тук всичко е прекомерно: вътрешна градина, засадена с хиляда палми, през която тече ручей, плаж с фин пясък, зоологическа градина с лъвове и бели тигри, грамаден изкуствен леден блок, върху който се задъхват тлъсти пингвини, аквариум със сто хиляди литра вода, годен да приеме делфини.
Стаите, от мраморния под до тавана, са обзаведени в традицията на фън шуй и са снабдени с плазмени екрани дори в тоалетните.
За да функционира както трябва, тази машина изисква хиляди невидими работници: камериерки, миячи на прозорци и подови настилки, всевъзможен поддържащ персонал.
Иви е едно от тези невидими същества. Всяка вечер тя получава различно разпореждане. Тази вечер ще бъде с групата на Кармина, на която е възложено да чисти служебните стълбища. Неблагодарна работа: трийсет етажа, с превит гръб и с мокър парцал в ръката, цели часове…
* * *
Два часа сутринта
Иви прави кратка десетминутна почивка на покрива на хотела. От тази стометрова височина тя гледа Лас Вегас и потока светлини, които заливат „Стрип“.
Макар че е родена в този град, тя го мрази, както ненавижда и туристическата фауна, дошла да отпразнува някоя жалка сватба или да пръсне доларите си из казината. Изобщо не може да си обясни какво хубаво намират в този гигантски развлекателен център, където всичко е фалш, дрънкулки и имитация.
В Лас Вегас не можеш да направиш три крачки, без да попаднеш на ротативка. Има ги навсякъде: в крайпътните бензиностанции, в супермаркетите, в ресторантите, в баровете, в обществените перални, но трудно можеш да намериш място, където да си купиш книги.
А Иви обича книгите повече от всичко друго: най-вече романите и поезията. Една от нейните учителки й помогна да открие литературата, която оттогава се превърна в нейна тайнствена градина, в пропуск за други светове, в средство да излезе от посредствеността около нея.
В едно от многото магазинчета в града, където можеш да заемеш книги срещу депозит, тя откри няколко романа на старо по за два долара: „Сто години самота“, „Врява и безумство“, „Престъпление и наказание“, „За мишките и хората“, „Спасителят в ръжта“, „Брулени хълмове“, „Кладата на суетата“.
Гарсия Маркес, Фокнър, Достоевски, Стайнбек, Селинджър, Бронте, Улф — на цената на един пакет чипс.
* * *
Четири часа сутринта
Търкане, търкане, търкане…
Вече й се струва, че дрехите й вонят на застояла вода. Гърбът й се е схванал, страшно й се спи. За да може да издържи, тя мисли за бъдещето и за майка си. Тереза фигурира в списъка на чакащите за присаждане на черен дроб. Но органи се получават рядко и Иви се страхува, че майка й може да не издържи дотогава.
Трябва да издържи — мисли тревожно тя, — трябва да издържи още няколко месеца…
Но в същото време се чувства виновна, че чака смъртта на някой човек, който да стане донор.
* * *
Шест часа сутринта
Иви получава от надзирателя надницата си в брой и напуска хотел „Оазис“. Малко по-надолу по булеварда в едно кафене вече обслужват първите клиенти. Тя обича да сяда в дъното на заведението, малко изолирана, на една от масите, които гледат към улицата. Разполага с час, преди да вземе автобуса, за да отиде на училище. Един час, който изцяло й принадлежи, единственото време от деня, когато може да си позволи да прави това, което обича: да чете и да пише.
Тази сутрин си поръчва горещ шоколад и изважда от раницата си увлекателна книга. Прибрала я бе миналата нощ от нощното шкафче в една от хотелските стаи, забравена навярно от някой клиент. Това обаче не е роман или сборник със стихотворения, а по-скоро есе, написано от невропсихиатър от Ню Йорк.
Някой си Конър Маккой.
Книгата му се казва „Да оцелееш“.
И като че ли е написана едва ли не за нея.
В нея се говори тъкмо за това, което е преживяла, за онази необходимост да бъдеш твърд, за да се справиш с най-лошото, за онази свръхустойчива броня, която търпеливо си бе изработила през годините, за да издържи на всички изпитания. Но в различните глави Иви можа да долови и едно предупреждение, нещо, което тя вече чувстваше интуитивно, но не можеше да го формулира: не бива да се прекалява с предпазните мерки, защото в такъв случай ставаш безчувствен. Сърцето ти се превръща в парче лед, превръщаш се в жив мъртвец, животът завинаги изгубва своята сладост.
Читать дальше