Гийом Мюссо - Защото те обичам

Марк се старае да следва дадените му указания. Стаята на Лейла се намира в дъното на коридора. Той забелязва вратата, до нея трябва да са около четирийсет метра.

Стая №466.

Четирийсет метра.

Болницата жужи от гъмжилото лекари и сестри, но Марк не чува нищо. Потънал в капсула от мълчание, той върви с бавни движения, като гмуркач, задържащ дишането си. Обхванат е от нетърпение и боязън. За да си даде малко кураж, си повтаря, че е подготвен за всички евентуалности. Може дъщеря му да не го познае или пък да прояви агресия… Може би не ще съумее да я накара да проговори, може би…

Трийсет метра.

Времето се проточва до безкрайност. Защо се страхува? В крайна сметка нали той бе излязъл прав. Вече пет години, противно на всички останали, бе мобилизирал цялата си енергия, за да отхвърли дори мисълта, че Лейла е умряла. Човек се бори не толкова с юмруците, колкото с главата си. Този урок Марк и Конър го бяха научили през своето трудно детство, прекарано в един отвратителен квартал на Чикаго. Това убеждение ги бе ръководило при избора на професия. А когато болката стане непоносима и не можеш да отвръщаш на ударите, затваряш се в себе си и чакаш бурята да отмине. Винаги идва момент, когато врагът се уморява да удря. Винаги идва момент, когато се съзира някакъв изход.

Двайсет метра.

Колкото повече се приближава, толкова по-силно Марк усеща как в него се надига някаква буца, събрала всичко, което бе изпитал през последните години. Пет години, това е ужасно много време, когато си пропаднал в бездната на болката: знаеш, че дъщеря ти страда, но не можеш да направиш нищо, за да й помогнеш. Трудно е да нямаш друг отговор, освен да страдаш на свой ред във върховния си стремеж да се покажеш съпричастен.

Десет метра.

Още няколко крачки и край на кошмара. Трудно му е да повярва. Още преди да стигне до вратата, тя леко се отваря.

Най-напред съзира само ореол от къдрави коси, показващи се от прекомерно голяма розова пижама. После едно момиченце, придружено от болногледачка, вдига глава към него.

Това е тя! Пораснала е, естествено. Но на него му се струва все още толкова малка, така крехка… В сърцето му като че ли избухва граната, но той обуздава желанието си да се затича към нея, за да не я изплаши, и само й прави лек знак с ръка.

Цялото му тяло трепери.

Стой, Лейла, не си отивай!

Момичето изобщо не помръдва. Марк се решава да срещне погледа й.

1828 дена, откакто е изчезнала.

Той се беше подготвил да види обезумелия поглед на подивяло момиче, но в очите й не се чете нито ужас, нито страдание. Напротив, изглежда спокойна и уравновесена. Дори понечва да се усмихне, пуска ръката на болногледачката и се затичва към него. Марк се навежда и я взема в прегръдката си.

— Всичко е наред, миличка! — казва й той, вдигайки я във въздуха.

Притиска я до гърдите си и го обзема чувство на безкрайна признателност. Усещане, което по силата си надминава дори онова, което бе изпитал, когато тя се роди.

— Край! — прошепва той на ухото й. — Всичко свърши.

За да отбележи това връщане към нормалния живот, Марк изважда от чантата си малко плюшено зайче, което е взел на тръгване от Ню Йорк.

— Донесох ти бялото зайче, помниш ли го? Ти никога не заспиваше без твоя Зайо Байо.

Момичето взема плюшената играчка и я притиска до гърдите си.

— Всичко свърши, бебчето ми! — повтаря Марк, сякаш иска сам себе си да убеди. — Край, връщаме се вкъщи.

25 март 2007 г., 8 ч.

Лос Анджелис, Международно летище LAX

Таксито спря пред терминал 2, но Марк не слезе веднага. По време на пътуването към летището Лейла заспа, опряна на рамото му, и той не искаше да я събуди внезапно. След като бяха напуснали болницата, те прекараха нощта в хотел в центъра на града. Лейла продължаваше упорито да мълчи, но изглеждаше ведра и щастлива, че отново вижда баща си.

— Ще проговориш — обеща той на спящата си дъщеричка.

Марк бе сигурен в това. Стигаше само да почувства, че някой бди и се грижи за нея. И Марк щеше да стори всичко, за да възвърне тя увереността си.

През затъмнените стъкла на колата той гледаше с известен страх оживлението, което цареше около летището. Лос Анджелис, неговата мръсотия, насилието, привидният блясък му бяха станали омразни. Винаги му се беше струвало, че този ненаситен град поглъща всичко по своя път: както природата, така и хората.