Гийом Мюссо - Защото те обичам

Щеше да го убие.

Може би след това болката й щеше да се уталожи.

Огромен джип с агресивна конструкция и рязко очертани форми трудно си намери място на третото ниво на подземния паркинг при терминал 2. Купето на това „Порше Кайен“ можеше направо да се пръсне от гърмящата смесица от рап и арендби, която изригваше от надутата до последно уредба.

Зад волана седеше млада двайсет и шест годишна жена на име Алисън Харисън: с късо подстригана платиненоруса коса, хубаво прилепнали джинси „Нотифай“, колан тип ласо и вталено кожено сако.

Алисън изключи двигателя и рухна върху волана. Цялото й тяло се тресеше. Трябваше да се успокои, ако искаше да я пуснат в самолета. А нямаше голяма възможност за избор. Взе да рови в своята чанта „Хермес“ и извади малка пудриера от слонова кост. С трескави движения смръкна две линийки кокаин и разтърка венците си с белия прах. Това бе единственият начин да се задържи на крака. Без кокаин се чувстваше жалка, неспособна да стори каквото и да е. От няколко години бе загубила контрол над консумацията на наркотика, но прахът винаги произвеждаше очаквания ефект.

И наистина, за по-малко от минута Алисън си възвърна донякъде самообладанието и почувства, че е в състояние да предприеме каквото трябва. Много скоро това благоразположение щеше да се превърне в арогантност и раздразнителност. Но дотогава трябваше да намери сили да намести задника си в самолета, за да се прибере в Ню Йорк.

Тя свали контактните си лещи за късогледство и ги замени с цветни: едното око стана розово, а другото синьо. Гледайки в огледалото за обратно виждане, тя оправи бретона си, като прихвана косата си с шнола-папийонка. Така разкрасена, излезе от колата и забута пътната си чанта на колелца, залитайки на високите си токчета. Когато блесна светкавицата на папарака, Алисън видя в предното стъкло на спрял автомобил своя образ, който й се стори жесток, но точен.

Образ на дрогирана уличница, която струваше един милиард долара.

Ето ги и тримата, на няколко метра един от друг, на малката сцена, в каквато се беше превърнала тази летищна зала за заминаващи.

Марк,

Иви,

Алисън.

Те не се познават, никога не са си говорили, но между тях вече има нещо общо.

И тримата са пред завой в своето съществуване,

с изпънати докрай нерви,

пред срив.

И тримата имат болезнено минало.

Всички са изживели сътресение, причинено от нечие отсъствие или от смъртта.

Всички се чувстват и виновни, и жертви.

След няколко минути ще се качат на един и същ самолет. И животът им ще се промени.

— Хайде, аз ще мина пръв, а ти ме следвай. Нали, Лейла?

Марк свали сакото и колана си и ги сложи на подвижната лента, преди да премине през металдетектора.

Пълно мълчание.

— Хайде, минавай и ти! — рече той на дъщеря си, прибирайки вещите си.

Запазила спокойствие, девойката се насочи към баща си, но при минаването й системата за сигурност се задейства.

— Събуйте си обувките и извадете всичко от джобовете си!

Трудно ли ще ти е да бъдеш по-любезен? — помисли си Марк, като стрелна с поглед оператора по сигурността.

Тази сутрин атмосферата в летището беше наелектризирана. Напрежението се засилваше и от увеличеното присъствие на военни, ангажирани да участват при претърсването на пътниците, минаващи през системата за сигурност.

Докторът коленичи пред дъщеря си, за да й помогне да си събуе обувките. Провери джобовете й, но те бяха празни.

— Ще минеш, миличка.

Лейла мина по чорапи под свода на системата за сигурност, но и този път прозвуча аларменият сигнал. Странно: тя беше само по джинси, тениска и яке.

— Вашият апарат е повреден!

Без да счита за нужно да му отговори, операторът по сигурността се приближи до момичето.

— Обърнете се, госпожице. Вдигнете си ръцете!

Лейла се подчини и служителят прекара детектора по тялото й.

Щом приближи до тила й, апаратът изведнъж нададе вой.

— Какво означава това? — възкликна нервно Марк.

Операторът не беше в състояние да му отговори. Той повтори процедурата, но ефектът беше същият и затова реши да извика свой колега да смени детектора. Но и новият апарат не промени нещата: всичко навеждаше на предположението, че някакво метално тяло е имплантирано под кожата на Лейла.

Изуменият оператор намести с пръст слушалките си и вдигна очи към камерата за наблюдение, обръщайки се към някакъв невидим събеседник: