Беше богата; във всеки случай получаваше значителна издръжка от богатия си съпруг и можеше да си позволи студиото — убежище, където се срещаше с любовника си един, понякога два пъти седмично, не повече. Можеше да си позволи и подаръците, които той явно очакваше при тези случаи. Не че ги оценяваше: скъпи копчета за ръкавели „Вердура“, изящни табакери „Пол Флато“, часовника „Картие“ (може ли без него?) и (по-същественото) от време на време известна сума пари, поискани „в заем“.
А той на нея никога нищо не бе подарил. Е, само едно: испанско седефено гребенче, за което твърдеше, че било скъп семеен спомен от майка му. Не й служеше за нищо, защото тя не прибираше с гребенчета косите си пухкави, с тютюнев цвят, като херувимски ореол на измамно наивното младеещо лице. Благодарение на строгата диета, упражненията в частните салони на Джозеф Пилатос и грижите на дерматолога доктор Орентрайх не изглеждаше и на двадесет и пет, а беше тридесет и шест годишна.
Испанското гребенче. Косите й. Това й напомни за Хайме Санчес и онова, което се бе случило вчера. Хайме Санчес беше нейният фризьор и макар че се познаваха едва от година, те бяха, по свой особен начин, добри приятели. Тя му доверяваше някои тайни; той много повече. Доскоро смяташе Хайме за щастлив, почти разглезен от съдбата младеж. Той съжителстваше с хубавия си любовник, млад зъболекар на име Карлос. Хайме и Карлос бяха съученици от Сан Хуан; напуснали Порто Рико заедно, установили се първо в Нови Орлеан, след това в Ню Йорк и Хайме, талантлив професионалист в козметичния салон, бе издържал Карлос да завърши стоматологичния институт. Сега Карлос си имаше кабинет и клиентела сред преуспяващите пуерториканци и черните.
Но при последните си посещения тя бе забелязала, че ведрите очи на Хайме Санчес са помръкнали, пожълтели, сякаш още не е изтрезнял, а сръчните му уверени ръце, обикновено тъй спокойни и умели, потреперват.
Вчера, докато я бе подстригвал с ножицата, той бе спрял, за да си поеме дъх — не като човек, който се задушава, а който се сдържа, за да не изкрещи.
— Какво ти е? Прилоша ли ти? — бе го запитала тя.
— Не.
Тогава той отиде до умивалника и се наплиска със студена вода. Като се изтриваше, каза:
— Ще убия Карлос.
Замълча — изглежда очакваше да го попита защо, но тъй като тя само го изгледа, той продължи:
— Безсмислено е да говорим повече. Не ме разбира. Всички думи са напразни. Единственият начин да го освестя, е да го убия. Тогава ще разбере.
— Май че и аз не те разбирам, Хайме.
— Казвал ли съм ви за Анхелита? Братовчедка ми Анхелита? Дойде тук преди шест месеца. Открай време е влюбена в Карлос. Още когато беше… о, дванадесетгодишна. А сега и Карлос се влюби в нея. Иска да се оженят и да имат пълна къща с деца!
На нея й стана тъй неудобно, че можа само да запита:
— Добро момиче ли е?
— Толкова добро, че край няма.
Той отново бе взел ножиците и продължи да я подстригва.
— Не, не това исках да кажа. Чудесно момиче е, миньонче, като красивичко папагалче и е толкова мила, че става жестока в добротата си. Макар да не осъзнава колко е жестока. Например…
Тя погледна лицето на Хайме — то се движеше, отразено в огледалото над умивалника; това не беше веселото лице, което често я бе забавлявало — сега носеше ясния отпечатък на болка и безпомощност.
— … Анхелита и Карлос искат, след като се оженят, да живеем заедно тримата, в един апартамент. Това тя го измисли, а Карлос веднага — да, да! Няма да се разделяме и отсега нататък ще живеем като братя. Заради това искам да го убия. Значи, никога не ме е обичал, след като не разбира, че такова нещо ще е ад за мен. Казва: „Да, обичам те, Хайме; но с Анхелита е различно“. Каква разлика може да има? Или обичаш, или не. Или разрушаваш нещо, или не. Но Карлос никога няма да разбере това. Нищо не го достига, нищо — само куршум или бръснач.
Стана й смешно, но се сдържа, защото разбираше, че той говори искрено, а също, защото толкова добре знаеше — има хора, които не можеш да заставиш да видят истината, да я проумеят по друг начин, освен като ги унищожиш.
Все пак не се овладя и се изсмя, но по такъв начин, че Хайме да не го изтълкува като истински смях. По-скоро като съчувствено вдигане на рамене.
— Никога не би могъл да убиеш човек, Хайме.
Той започна да я сресва; подръпванията на гребена бяха груби, но тя разбираше, че гневът му е насочен срещу него самия, не към нея.
— Гадна история!
След известна пауза:
Читать дальше