Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— Това си го спомням, а не мога да се сетя как загина. Кой го уби?

През цялото време черното огледало е било на скута ми; очите ми още веднъж опипват дълбините му. Странно е накъде ни отнасят нашите страсти; размахали бичове, те ни тласкат към неканени съновидения, нежелани съдби.

— Двама моряка.

— Откъде? От Мартиника?

— Не, португалци — слезли на брега, когато корабът им акостирал. Запознал се с тях в един бар. Тук той работеше върху една опера и си беше наел къща. Завел ги у дома си…

— Сега си спомням. Обрали го и го пребили. Ужасно. Потресаващо.

— Печална случайност.

Черното огледало ми се присмива: „Защо каза това? Не беше случайност“.

— Но нашата полиция залови тези моряци. Осъдиха ги и ги изпратиха в затвора в Гвиана. Интересно дали са още там. Може да питам Поло. Той ще знае. В края на краищата нали е председател на Апелативния съд.

— Няма значение, наистина.

— Няма значение ли? Тези изверги трябваше да бъдат гилотинирани.

— Не. Но не бих имал нищо против да ги видя как чистят кафеените плантации по хаитянските поля от бръмбари кафеяди.

Откъсвам очи от сатанинския блясък на огледалото и забелязвам, че домакинята ми за миг се е оттеглила от терасата в сенчестия салон. На пианото отеква акорд, после втори. Мадам свири вариации върху един и същ мотив. Скоро ценителите на музиката се събират: хамелеони алени, зелени и лавандулови; наредили се по теракотената настилка на терасата, тези слушатели са като ноти от музикална партитура. Една Моцартова мозайка.

Веднъж бях канен на сватба; младоженката ми предложи да тръгна от Ню Йорк с колата на двама от гостите й, някои си мистър и мисис Робъртс, които не познавах. Беше студен априлски ден и докато пътувахме към Кънектикът, Робъртсови, по на четиридесет и няколко години, се държаха, общо взето, приятно — наистина не бяха хора, с които би ти се поискало да прекараш един дълъг уикенд, но не бяха и лоши.

Само че на сватбата се пи много и като че ли на моите двама шофьори се падна една трета от всичко изпито. Напуснаха последни празненството — някъде към единадесет — и никак не ми се щеше да пътувам с тях; знаех, че са пияни, но не знаех колко . Пропътувахме около двадесет мили, колата криволичеше застрашително, а мистър и мисис Робъртс си разменяха невероятно обидни думи (репликите им наподобяваха сцена от Кой се страхува от Вирджиния Улф? ), и тогава мистър Робъртс, както можеше да се очаква, се обърка на един разклон и ние се задънихме в някакъв тъмен коларски път. Настоявах, накрая започнах да ги моля да спрат, за да сляза, но те се караха с такова настървение, че не ми обръщаха внимание. Колата си спря сама (временно), като забърса странично едно дърво. Използвах случая, изскочих от задната врата и избягах в гората. След миг проклетото возило потегли и ме остави в мразовитата тъмнина. Уверен съм, че моите домакини не са страдали от отсъствието ми; бог ми е свидетел, че и аз не страдах по тях.

Но не е приятно да се луташ навън в такава ветровита и студена нощ. Тръгнах напред с надеждата, че ще стигна до шосе. Вървях половин час, без да зърна някакво жилище. Изведнъж, току встрани от пътя, видях сглобяема виличка с веранда и лампа на прозореца. Прокраднах се на пръсти по верандата и погледнах през прозореца. Възрастна жена с пухкава бяла коса и кръгло, приятно лице седеше край огъня и четеше книга. В скута й се беше свила котка, а няколко дремеха в краката й.

Почуках на вратата и когато ми отвори, казах с тракащи зъби:

— Извинявайте, че ви безпокоя, но претърпях нещо като злополука. Може ли да се обадя по вашия телефон за такси?

— Ах, каква беда — възкликна тя усмихнато — съжалявам, но нямам телефон. Какво да се прави — бедност! Но моля, влезте!

Когато прекрачвах прага, за да пристъпя в уютната стая, тя добави:

— Хубава работа, момко, та вие сте измръзнали! Да ви направя ли кафе? Или чай? Останало ми е малко уиски от мъжа ми — той се помина преди шест години.

Казах, че малко уиски ще свърши добра работа.

Тя отиде да го донесе, а аз започнах да грея ръце на огъня и да оглеждам стаята. Тя радваше окото. В нея се ширеха шест-седем шарени котки, очевидно улични. Погледнах заглавието на книгата, която мисис Кели — това бе името й, както разбрах по-късно — четеше Ема от Джейн Остин, една от любимите ми писателки.

Мисис Кели се завърна с чаша лед и прашна бутилка — четвърт галон — уиски бърбън и ме подкани: