Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— Не мога. И това е причината за повечето самоубийства. Някой те измъчва. Искаш да го убиеш, а не можеш. Страдаш от това, че го обичаш, а не можеш да го убиеш, защото го обичаш. И вместо него убиваш себе си.

На тръгване й мина през ум да го целуне по бузата, но вместо това само му стисна ръка.

— Знам колко изтъркано е това, което ще ти кажа, Хайме. И че в момента от него никак няма да ти стане по-леко. Но помни — винаги има и друг човек. Просто не трябва да гледаш повече към предишния, това е всичко.

Апартаментът за тайните им срещи беше на 65-а улица в Ийст Сайд; днес тя тръгна нататък пеша от малката си градска къща на Бийкман Плейс. Беше ветровито, по тротоарите имаше нестопен сняг, а във въздуха се носеше обещание за предстоящ, но тя не чувстваше студ сгушена в палтото, което съпругът й бе подарил за Коледа — черен велур, подплатен със самур.

Един неин братовчед бе наел апартамента за нейна сметка, за да не дава тя името си. Той беше женен за ужасна жена и живееше в Гринич; от време на време довеждаше там секретарката си, дебела японка, която се заливаше с такива количества „Мицуко“, че да си запушиш носа. Този следобед апартаментът вонеше на парфюма на тази дама, от което тя заключи, че братовчед й наскоро се е подвизавал тук. Това означаваше, че ще трябва да сменя чаршафите.

Направи го, после се приготви. На едно шкафче до леглото постави кутийка с лъскава лазурносиня опаковка; в нея имаше златна клечка за зъби, която бе купила от „Тифани“, подарък за доктор Бентсън, защото един от неприятните му навици беше непрекъснато да си човърка зъбите, на всичко отгоре с безкрайни количества картонени кибритени клечки. Бе решила, че със златната зъбочистачка тази процедура може би ще стане малко по-малко неприятна. Зареди автомата на грамофона с плочи на Ли Уайли и Фред Астер, наля си чаша студено бяло вино, съблече се напълно, направи си промивка и се изтегна на леглото, като пригласяше на божествения Фред и слухтеше за прищракването от ключа на любовника си на вратата.

Ако се съди по външните прояви, оргазмите бяха мъчителни събития в живота на Езра Бентсън: той кривеше лице, скърцаше с изкуствените си челюсти и скимтеше като изплашено псе. Разбира се, чуеше ли скимтенето, на нея й олекваше; то означаваше, че скоро ще се освободи от тежестта на запотеното туловище, защото той не беше такъв, че да губи време да й нашепва нежни думи: веднага се изтърколваше настрани. И днес, след като направи това, той алчно посегна към синята кутийка, знаейки, че е подарък за него. Отвори я и изсумтя.

— Златна клечка за зъби — обясни тя.

Той се изкиска — рядко издаваше такива звуци, защото чувството му за хумор беше слабовато.

— Хитро — каза и започна да си чисти зъбите. — Знаеш ли какво стана снощи? Наплясках Телма. Ама здравата. И я ударих с юмрук в корема.

Телма беше жена му; детски психиатър, при това с добро име.

— Лошото на Телма й е, че човек не може да разговаря с нея. Не разбира. Понякога този е единственият начин, по който мога да я накарам да проумее нещо. Като й разбия устата.

Сети за Хайме Санчес.

— Познаваш ли мисис Роджър Райнландър? — запита доктор Бентсън.

— Мери Райнландър? Баща й беше най-добрият приятел на баща ми. Бяха съпритежатели на състезателни коне. Един неин кон спечели дербито в Кентъки. Не сполучи, горката Мери. Омъжи се за един мръсник.

— И тя така ми каза.

— О! Мисис Райнландър ти е станала пациентка?

— Току-що. Интересно! Дойде при мен, общо взето, по същата причина, поради която и ти започна да идваш; положението й е почти идентично.

Същата причина? Истината е, че цял низ от проблеми бяха допринесли за отдаването й на кушетката на доктор Бентсън, а главната беше, че след раждането на второто им дете тя бе станала неспособна за интимна близост с мъжа си. Оженила се бе двадесет и четири годишна; мъжът й бе с петнадесет години по-възрастен. Макар че много се караха и много се ревнуваха, първите пет години от брака им оставаха в спомените й като безоблачно ведра далнина. Трудностите започнаха, когато той поиска да имат дете; ако не беше толкова влюбена в него, никога не би се съгласила — боеше се от деца още от времето, когато тя самата бе дете, дори и сега не можеше да се отпусне в присъствието на деца. Но тя му бе дала син и преживяната бременност я травматизира: когато не бяха истински, страданията й бяха въображаеми и след раждането потъна в депресия, която продължи повече от година. Четиринадесет часа от денонощието спеше с помощта на секонал, а през останалите десет бодърстваше с амфетамин. Второто дете, пак момче — беше пиянска небрежност — подозираше, че мъжът й я е надхитрил. Щом разбра, че отново е бременна, веднага настоя да абортира; той й заяви, че не износи ли детето, ще се разведе с нея. Е, добре, доживя да съжалява за упоритостта си. Детето се роди седмаче, едва оживя, тя също, поради тежък вътрешен кръвоизлив; месеци наред двамата бяха на косъм от смъртта в отделението за тежки случаи. След това вече не легна при мъжа си; искаше, но не можеше — самата мисъл за голото му тяло, за това как той прониква в нея, я изпълваше с непоносим страх.