Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

„Да, сър, казахте ми — отвърнах аз. — А пък аз съм Джордж Уайтло.“

Поиска да знае накъде съм тръгнал и защо, и когато му обясних, че съм на автостоп и пътувам за Ню Йорк, той ме попита може ли да го хвана за ръка и да го поводя малко, поне докато някой ни вземе. Забравих да ти кажа, че имаше немски акцент и бе много едър, почти дебел; приличаше на човек, който цял живот е лежал в хамак. Но когато го улових за ръката, усетих твърдостта й, огромната й сила. Няма да е приятно да почувстваш такава ръка да те сграбчи за гушата.

„Да, здрав съм в ръцете — каза той. — Петдесет години работя като масажист, последните дванадесет в Палм Спрингс. Имате ли вода?“

Подадох му манерката си, тя още беше пълна до половината. Той продължи:

„Изостави ме тук, без капка водица. Не го очаквах. Макар че, да си призная, не би трябвало, след като Перла си я знам каква е. Жена ми. Известна като Перла Дива. Правела е стриптийз на световното изложение в Чикаго през тридесет и втора и щяла да е звезда, да не била оная Сали Ранд. Перла измислила номер на танца с ветрилото, я оная Ранд й го откраднала. Така разправя Перла. Сигурно и това е една от лъжите й. Отваряй си очите на четири за тоя дрънкулник, някъде наоколо е, чувам го как звънти, наистина се е разпяло. От две неща ме е страх. От змии и от жени. Много си приличат. Приличат си и по това, че докато умрат, все си въртят опашките.“

Минаха две коли, сигнализирах им с вирнат палец, а старецът искаше да ги спре с бастуна си, тъй както човекът, който засича времето на автомобилните писти, размахва карирания флаг. Но, изглежда, видът ни не е внушавал доверие — един мръсен хлапак с джинси и един дебел слепец, облечен празнично. Сигурно още щяхме да сме там, да не бе онзи шофьор мексиканец. Беше отбил встрани да смени гума. Служеше си само с пет думи от онзи език на тексаските мексиканци, който наричат текс-мекс, и петте мръсни, но още поназнайвах испански от лятото, прекарано с чичо Алвин в Куба. И така, мексиканецът ми каза, че пътувал за Ел Пасо и ако сме натам и ние, да се качваме.

Само че мистър Шмид не беше много ентусиазиран. Трябваше почти насила да го набутам в кабината.

„Мразя ги мексиканците — инатеше се той. — Досега свестен мексиканец не съм срещал. Да не беше това мексиканче… Само деветнадесетгодишно, а пък Перла на пипане е най-малко шейсет. Когато се оженихме, преди две години, каза ми, че била на петдесет и две. Тогава живеех в онзи къмпинг за трейлъри на магистрала 111. Между Палм Спрингс и Катидръл Сити. Как може да се казва катедрален град тази сбирщина от вертепи, комарджийници и педерастки барове! Само това му е, че там живее Бинг Кросби. И какво толкова от това? В съседния трейлър живееше приятелката ми, Хулга. Откак умря жена ми — все Хулга ме закарваше на работа; тя е келнерка в същия оня еврейски клуб, където аз съм масажист. Всички сервитьори и сервитьорки в клуба са снажни руси германци. На евреите им е приятно; здравата ги пришпорват. И така, един ден Хулга ми вика, че нейна братовчедка щяла да й дойде на гости. Не мога да си спомня истинското й име, вписано е в брачното свидетелство, ама все го забравям. Около три пъти се е женила преди, сигурно и тя вече не помни рожденото си име. Та Хулга ми разправя, че тази нейна братовчедка Перла навремето си била известна танцьорка, но сега тъкмо била излязла от болницата и последният й мъж я оставил, докато лежала една година в туберкулозния санаториум. Затова Хулга я била поканила в Палм Спрингс. Да е на въздух. Пък и нямало къде другаде да иде. Още първата вечер щом пристигна, Хулга ме повика в техния трейлър и братовчедка й веднага ми хареса; не говорихме много, повечето слушахме радио, но Перла ми хареса. Много й беше приятен гласът, бавен, галещ, като я слушаш, все едно че ти говори медицинска сестра — така, както би трябвало да говорят медицинските сестри; каза, че не пушела и не пиела и била от моята секта — Храм Божи. После почти всяка вечер започнах да се заседявам при Хулга.“

Джордж запали цигара, а жена му доля още от перцовката. За своя изненада наля и на себе си. В разказа на съпруга й имаше много неща, които увеличиха нейната вечна, макар и потискана от либриума невротична тревога; не можеше да разбере накъде води този негов спомен, но знаеше, че непременно води нанякъде, защото Джордж рядко се разприказваше. Беше трети в курса си по право в Йейл, никога не беше практикувал, но след това бе станал отличник на харвардската търговска школа; през последните десет години му бяха предлагали да постъпи в президентската канцелария или да стане посланик в Англия, Франция или където другаде си избере. Но онова, което я накара да изпита нужда от червеникавата водка, грейнала като рубин на светлината на огъня, беше обезпокояващият начин, по който Джордж Уайтло се бе превъплътил в мистър Шмид. Съпругът й имаше голяма дарба на имитатор; на някои от техните приятели той подражаваше така сполучливо, че ги караше да побеснеят. Но това сега не беше обикновена мимикрия; той беше като в транс, не имитираше друг човек, а се превъплъщаваше в него.