Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Прекоси стаята, за да пресрещне съпруга си. Целуна го по бузата и плътта, до която се докоснаха устните й, беше студена като снежинките зад прозореца. Той беше чернокос и зеленоок ирландец, едър мъж, макар че напоследък килограмите му се бяха поувеличили и бе станал малко бузест. Излъчваше повърхностна жизненост, която действаше магнетично и на мъже, и на жени. Но при по-внимателно вглеждане се долавяше потайна умора, липса на истинска ведрост. Жена му много остро усещаше това — и защо не? Нали тя бе главната причина?

— Времето не е за излизане и ти изглеждаш уморен — каза тя. — Хайде да си останем вкъщи и да вечеряме пред камината.

— Наистина ли, мила, нямаш ли нищо против? Няма да е красиво спрямо Хейлсови. Макар че тя е една п…!

— Джордж! Недей да говориш такива думи. Знаеш, че не обичам.

— Съжалявам — каза той; и наистина съжаляваше. Винаги внимаваше да не я засегне, както и тя него: това беше последица от онова успокояване в отношенията им, което едновременно ги отдалечаваше и ги свързваше един с друг.

— Ще се обадя и ще им кажа, че си се прибрал с настинка.

— Няма да е лъжа. Мисля, че наистина съм настинал.

Докато тя телефонираше на семейство Хейлс и поръчваше на Ана да им поднесе супа и суфле след един час, той гаврътна една огнена глътка от червеникавата водка. Усети перцовката като жарава в стомаха. Наля си още една голяма чаша, преди да се е върнала жена му, и се изтегна на дивана. Тя коленичи на пода, свали му обувките и започна да масажира ходилата му: той поне — бог вижда! — нямаше космати пети.

— Ммм, че приятно — въздъхна той.

— Обичам те, Джордж.

— И аз те обичам.

Мина й през ума да пусне грамофона, но се отказа — в стаята не трябваше да има друг звук, освен пърпоренето на огъня.

— Джордж?

— Да, мила.

— За какво мислиш?

— За една жена на име Перла Дива.

— Наистина ли познаваш жена с име Перла Дива?

— Това й е артистичният псевдоним. Танцувала е бурлески.

Тя се засмя.

— Какво е това, да не е някое от колежанските ти приключения?

— Изобщо не съм я виждал. Чух за нея само веднъж. През лятото, след като завърших Йейл.

Той примижа и пресуши перцовката.

— Същото лято, когато стигнах на автостоп до Ню Мексико и Калифорния. Спомняш ли си? Тогава ми счупиха носа — нали съм ти разказвал. Стана бой в един бар в Нийдлз, Калифорния.

Счупеният му нос й харесваше, без него чертите на лицето му бяха твърде меки; веднъж й беше казал, че би могъл да го поправи с пластична хирургия — ще го счупят отново и ще го коригират, но тя го разубеди.

— Беше началото на септември, а в Южна Калифорния това е най-топлото време през годината; почти всеки ден е над сто 1. Би трябвало да си позволя разкоша и да тръгна с автобус, поне докато прекося пустинята. А се забих като глупак в Мохави, с петдесетфунтова раница на гръб, докато ми излезе всичката пот и престанах да се потя. Кълна се, че беше сто и петдесет на сянка. Но сянка нямаше. Нищо друго, освен пясък и бодливи мескити в това врящо синьо небе. Веднъж мина един голям камион, но не спря. Не поиска — само дето прегази една гърмяща, искам да кажа звънтяща змия, която препълзяваше през шосето.

Успокоявах се, че все нещо ще се нареди. Я до някой гараж ще се добера, я друго. От време на време мине кола, мине и замине, все едно че съм невидим. Започна да ми става мъчно за мене си, да разбирам какво значи да си безпомощен, да разбирам колко умно постъпват будистите, като изпращат младите послушници да просят. Това пречиства. Стопява и последния слой от тлъстините на незрелостта.

И тъкмо тогава съзрях мистър Шмид. Взех го за мираж. Беловлас старец — четвърт миля нагоре по шосето. Стои прав край пътя и трепти от маранята. Когато се приближих, видях, че е с бастун и черни очила, каквито носят слепците; облечен, сякаш тръгнал на църква — бял костюм, бяла риза, черна връзка и черни обувки.

Още бях на известно разстояние от него, когато той, без да си обръща главата към мене, подвикна:

„Казвам се Джордж Шмид.“

„Да. Добър ден, сър.“

„Ден, ама кое време е?“ — пита той.

„Следобед е. Три минава.“

„Значи съм стоял тук най-малко два часа. Бихте ли ми казали къде съм?“

„В пустинята Мохави. На осемнадесет мили западно от Нийдлз.“

„Представяте ли си — каза той. — Да изостави седемдесетгодишен сляп човек сам в пустинята! С десет долара в джоба, а другото — пиши го, че го няма. Жените са като мухите — кацат на захар или на лайно. Не казвам, че аз съм захар, но тоя, на когото кацна сега, е лайно — спор няма. Казвам се Джордж Шмид.“