Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Повярвах й; поне си мислех, че й вярвам, макар че в главата ми все като трион — напред-назад, да, не, вярно е, не е вярно. И Перла стана друга, в тялото й имаше натегнатост, а по-рано то беше спокойно, като гласа й. А сега една сгърчена, една напрегната, като тези евреи в клуба, дето все хленчат и все са недоволни, защото масажът отпуска, ама не можеш с ръка да им отнемеш грижите. Хулга си намери работа в Мирамар и дойдеше ли в къмпинга, аз я надушвах и се скривах. Но веднъж успя да ми прошепне отблизо: „Знаеш ли, че милата ти женичка е подарила на лъскача златни обици? Само че неговият любовник не му дава да ги носи“. Не знам. Перла всяка вечер се молеше заедно с мен господ да не ни разделя, да ни даде разум и здраве. Но забелязах… Когато се случеше нощта да е топла, някоя от тези нощи, в които Фреди Фио пее и свири на китарата си навън в мрака, тя ще затвори радиото по средата на Боб Хоуп или Едгар Бъргън, или каквото и да е там, и ще излезе навън да седне и да слуша. „Звездите гледам — казва. — Обзалагам се, че няма на света друго място, откъдето можеш да ги виждаш тъй хубаво.“ Но изведнъж излезе, че мразела Кет Сити и Спрингс. И пустинята, и пясъчните й бури, и летните горещини, когато става сто и тридесет градуса и където нямаш какво да правиш, освен ако си богат и си член на тенис клуба. Ей така — изведнъж ми го съобщи една сутрин. Каза, че ще наеме влекач за трейлъра и ще го разположи някъде, където въздухът е прохладен. Уисконсин. Мичиган. Идеята ми хареса; щом е тъй, няма защо повече да се питам има ли нещо между нея и Фреди Фио, или не.

А пък в клуба имах един клиент, един от Детройт, беше казал, ако искам, щял да ме нареди за масажист в тамошния спортен клуб; ама нищо окончателно — просто една от онези уговорки, дето я стане, я не стане. Добре, ама това беше достатъчно за Перла. Докато преброиш до десет, и опорите на трейлъра откопани, петнайсет години стояли в земята, сега изтръгнати и захвърлени, шевито готово да потегли, а всичките ни спестявания превърнати в пътнически чекове. Снощи ме изкъпа от глава до пети, главата ми изми с шампоан и тази сутрин потеглихме, малко след разсъмване.

Подозирах, че има нещо и щях да се досетя какво е, да не бях задрямал, щом излязохме на магистралата. Сигурно ми е сложила хапче за сън в кафето.

Но щом се събудих, и го надуших. Брилянтин и евтин парфюм. Криеше се в трейлъра. Загнездил се някъде като змия. Помислих си: Перла и малкият ще ме убият и ще ме хвърлят на лешоядите. Тя възкликна: „Ти не спиш ли, Джордж?“. Каза го малко поуплашено, досетила се бе какво си мисля, по гласа й усетих. Че съм разбрал какво ми кроят. Спри колата, казвам й. Защо вика тя. Защото ми се пикае. Спря колата и я чух, че плаче. Докато слизах, тя ми каза: „Ти беше добър с мен, Джордж, но друг изход не намерих. Пък си имаш и професия. Все ще си намериш работа някъде“.

Слязох от колата и наистина се изпиках и както стоях, моторът заработи и тя се отдалечи. Не знаех къде съм, докато не дойдохте вие, как ви беше името?

„Джордж Уайтло.“ После добавих: „Боже мой, та това е все едно убийство. Да оставиш сляп човек безпомощен насред пътя. Когато стигнем до Ел Пасо, ще отидем в полицейското управление“.

Той се възпротиви: „По дяволите — не! И без полицаите тя добре се подреди. Кацна на лайно — да си стои там. Перла е тази, която е за никъде. Освен това я обичам. Една жена може да ти направи такова нещо и пак да я обичаш!“.

Джордж отново си наля перцовка; тя сложи една цепеница в огъня и лумналите пламъци бяха почти толкова алени, колкото страните й, които внезапно пламнаха.

— Какво можело да ти направи една жена — каза тя предизвикателно. — Само луд човек… Нима мислиш, че аз мога да направя такова нещо?

Изразът в очите му, някакво зрително мълчание, я стресна и я накара да отвърне поглед и да оттегли въпроса си.

— Какво стана с него?

— С мистър Шмид?

— С мистър Шмид.

Той вдигна рамене:

— Последният ми спомен от него е как пиеше чаша мляко в крайпътния бар извън Ел Пасо, където закусват шофьорите на камиони. Провървя ми; случи се един камион, който пътуваше чак за Нуърк. Бях го забравил някак си. Но през последните месеци се залавям как мисля за Перла Дива и за Джордж Шмид. От възрастта трябва да е, и аз започвам да се чувствам стар.

Тя коленичи до него; взе ръката му и сплете пръсти с неговите.

— На петдесет и две? И се чувстваш стар?

Той беше далеч от нея; когато заговори, това беше учуденият глас на човек, който шепнешком разговаря със себе си: