Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— Винаги съм бил тъй уверен в себе си. Просто като вървя по улицата, все едно че летя. Усещах, че хората ме гледат — на улицата, в ресторанта, на гости — завиждат ми, чудят се кой е тоя. Влезех ли някъде, където са се събрали да се веселят, знаех, че мога да имам половината от жените, стига да поискам. Но това свърши. Някогашният Джордж Уайтло сякаш е станал невидим. Една-едничка глава не се обръща. Миналата седмица два пъти се обадих по телефона на Мими Стюърт, а тя нито веднъж не ме потърси. Не ти казах, но вчера се отбих при Бъди Уилсън, даваше нещо като коктейл. Да имаше… поне двадесет привлекателни момичета и всички гледат през мен, сякаш съм прозрачен; за тях аз бях един остарял човек, който се усмихва прекалено много.

— Аз пък мислех, че все още се виждаш с Кристин.

— Ще ти кажа една тайна. Кристин е сгодена за младия Ръдърфорд от Филаделфия. Не съм я виждал от ноември. Сполучи с него; щастлива е и аз се радвам за нея.

— Кристин! Кой от синовете на Рътърфордови, Кениън или Пол?

— По-големия.

— Значи е Кениън. Знаел си и да не ми кажеш?

— Много неща не съм ти казвал, мила.

Това не беше съвсем вярно. Защото, след като престанаха да спят заедно, те продължиха да обсъждат — като добри съюзници — всичко, което се отнасяше до него. Алис Кент: пет месеца, после край, защото тя поиска той да се разведе и да се ожени за нея. Сис Джонс: краят настъпи след една година, когато мъжът й разбра. Пат Симпсън: манекен от Вог , която замина за Холивуд и беше обещала да се върне; но не го стори. Адел О’Хара: красивата алкохоличка, която разиграваше бурни скандали; тук той реши да скъса. Мери Кембъл, Мери Честър, Джейн Виър-Джонс. Други. И сега — Кристин.

Някои сам си ги беше намерил, но повечето от тях бяха приключения, режисирани от самата нея, нейни приятелки, с които го бе запознала, жени, на които можеше да се довери, че ще бъдат за него клапан отдушник, без да прехвърлят границата.

— Какво пък — въздъхна тя. — Не можем да виним Кристин. Кениън Ръдърфорд е желан улов. — Умът й продължаваше да работи на бързи обороти, търсеше като пламъците, които трепкаха между цепениците, едно име, което да попълни празнината. Алис Комбс: на разположение, но скучна. Шарлот Финч: прекалено богата, а Джордж се чувстваше като скопен с жени, по-богати от него — дори и мъжете, по-богати от него, го потискаха. Може би онази жена — Елисън? Соанираната мисис Харълд Елисън, която беше заминала за Хаити да получи бърз развод…

— Престани да се мръщиш — каза той.

— Не се мръщя.

— Защото това значи още силикон и да плащаме още хонорари на Орентрайх. Предпочитам бръчките да се виждат. Човешки бръчки — няма значение по чия вина са. Всеки един от нас понякога изоставя другия под небосвода и никога не разбираме защо.

Ехото отеква, пещерите кънтят: Хайме Санчес и Карлос и Анхелита; Хулга и Фреди Фио и Перла Дива и мистър Шмид; доктор Бентсън и Джордж, Джордж и тя, доктор Бентсън и Мери Райнландър…

Той леко стисна пръстите й, сплетени с неговите, с другата ръка повдигна брадичката й и настойчиво потърси погледа й. Привлече ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Обичам те, Сара.

— И аз те обичам.

Но допирът на неговите устни, загатнатата опасност я накара да се напрегне. Откъм стълбището долу чу звън на сребро и подноси: Ана и Маргарет се изкачваха с вечерята, за да я поднесат край огъня.

— И аз те обичам — повтори тя с престорена сънливост и умишлено морно пристъпи към прозореца, за да спусне завесите. Тежката коприна се люшна и скри нощната река, светналите шлепове, които през снежната пелена бяха приглушени като идеограмата за зимна нощ върху японски пергамент.

— Джордж? — Умолителен повик, преди да са пристигнали натоварените с вечерята ирландки, прикрепящи умело подносите с приношенията.

— Моля те , мили. Ще се сетим за някоя.

Едно време, в земеделския Юг, имаше ферми и фермерски жени, които по пладне канеха на масата и предлагаха обилен обяд на странниците — почти всеки бе добре дошъл, бил той пътуващ проповедник, точилар на ножове или ратай пришелец. Вероятно и до днес има такива фермерски жени. Безспорно, има я моята леля, мисис Дженингс Картър. Мери Айда Картър.

Като дете често ме изпращаха за дълго във фермата на Картърови, която сега има голямо землище, но тогава беше малка. В ония дни къщата се осветяваше от петролни лампи; водата се носеше от помпата край кладенеца, нямаше друго отопление, освен огнища и друго забавление, освен онова, което самите ние си доставяхме. Вечер, станем ли от масата, чичо ми Дженингс — мъжествен красавец — ще седне на пианото, а хубавичката му жена, по-малката сестра на майка ми, ще ни попее.