Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

— А, не знам, май че не им съчувствам на банките — каза мистър Банкрофт. — А Дилинджър действа умело, това не може да му се отрече. Става ми весело като си помисля — сгащи ту една, ту друга банка и все се измъква.

След тези думи той се засмя и показа пожълтелите си от тютюна зъби.

— Малко съм изненадана да чуя това от вас, мистър Банкрофт — възрази Мери Айда.

Два дни по-късно Дженингс впрегна конете и отиде с каруцата в града, откъдето донесе буренце пирони, торба брашно и един брой на Мобайл реджистър . На първа страница беше отпечатана снимката на мистър Банкрофт — „Банкрофт Двуцевката“, както бил известен на властите. Заловили го в Евъргрийн, на тридесет мили от нас. Мери Айда, щом зърна снимката му, бързо започна да си вее с книжно ветрило, сякаш за да не припадне.

— Боже опази — можеше да ни избие всички! — възкликна тя.

— За залавянето му е била обявена награда — каза кисело Дженингс. — Изтървахме я. Да се пукнеш от яд.

После се появи едно момиче, на име Зила Райланд. Мери Айда я беше открила като къпела детенцето си, двугодишно червенокосо момченце, в потока, който течеше в гората зад къщата. Както разказа Мери Айда:

— Видях я, преди тя да ме види. Нагазила гола във водата и къпе това хубавичко момченце. Гледам на брега една басмена рокля, дрешките на детенцето и стар куфар, пристегнат с връв. Момченцето се смее, тя също. После ме видя и се стресна. Уплаши се. „Хубав ден — казвам й аз. — Само че горещ. Водата сигурно е приятна.“ А тя сграбчи детето и заджапа към брега. Тогава я успокоявам: „Не трябва да се боите от мен, аз съм само мисис Картър, ей къде живеем. Елате да си поотпочинете“. Тогава тя започна да плаче; гледам я една дребничка, самата тя почти дете. „Какво има, миличка?“ — питам я. А тя не ще да отговори. Вече си бе навлякла роклята и облякла момченцето. Обяснявам й — може пък да ви помогна, ако ми кажете какво има. А тя клати глава и казва — нямало нищо, пък аз й казвам: „Човек не плаче за нищо, не е ли така? Сега ме последвайте вкъщи и ще ми разкажете какво има“. Послуша ме.

Тя наистина бе послушала съвета на Мери Айда.

Тъкмо се люлеех на люлката на пруста и си четях един стар брой на Сатърдей ивнинг поуст , когато ги видях да се задават по пътеката, Мери Айда помъкнала онзи полуразпаднал се куфар, а босоногото момиче с детето на ръце.

Мери Айда ме представи:

— Това е племенникът ми, Бъди. И… извинявай, мила, не ти чух добре името.

— Зила — прошепна момичето със сведени очи.

— Извинявай, миличка. Не можах да чуя.

— Зила — прошепна тя още веднъж.

— Я гледай какво странно име — каза приветливо Мери Айда.

— Така мама ме е кръстила — сви рамене Зила. — И тя тъй се казваше.

Минаха две седмици, а Зила все си стоеше при нас; оказа се странна като името си. Родителите й били умрели, а мъжът й — „той пък избяга с друга жена — много дебела, а той обичаше дебели, все казваше, че съм много слабичка, и избяга с нея, получи развод и се ожениха в Атина, Джорджия“. Нямала друг жив роднина, освен брат си: Джим Джеймс. „Затова дойдох тук в Алабама. Последното, което чух за него, е, че се бил установил някъде насам.“

Чичо Дженингс направи всичко по силите си, за да открие следите на Джим Джеймс. Имаше си основание за това — макар че обичаше момченцето на Зила, Джед, към нея започна да изпитва враждебност: дразнеше се от тънкия й гласец и от навика й да си тананика непонятни монотонни песнички.

Дженингс към Мери Айда:

„Колко време още ще ни стои на главата нашата гостенка?“

Мери Айда:

„О, Дженингс. Шшшт! Да не те чуе Зила. Бедничката. Тя си няма никого — къде ще отиде?“

Тогава Дженингс удвои усилията си. Запозна шерифа със случая; дори плати , за да поместят обявление в местния вестник — а това вече наистина беше много. Но никой в околността не бе чувал нещо за Джим Джеймс.

Накрая на Мери Айда, която бе умна жена, й дойде идея. Идеята беше да покани един наш съсед, Елдридж Смит, привечер към шест, когато обикновено се поднасяше лека вечеря. Не знам как не се бе сетила по-рано наистина. Мистър Смит не беше хубавец, но пък бе наскоро овдовял фермер към четиридесетте, с две деца в училищна възраст.

След първата вечер мистър Смит започна да се отбива всеки ден надвечер. Стъмнеше ли се, оставяхме Зила и мистър Смит сами, а те се люлееха на скърцащата люлка на верандата, смееха се, приказваха си и си шепнеха. Дженингс беснееше от яд, защото мистър Смит не му беше по-симпатичен, отколкото Зила; постоянните напомняния на жена му, че „човек трябва да потърпи малко, не е ли така, мили?“ не го успокояваха особено.