Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

С Клем се виждахме често. Особено откакто пристигнах тук, за разследването. Имаше една слабост — много пиеше; но беше проницателен и от него научих много работи за това градче.

Една вечер дойде при мен тук, в мотела. Държеше се странно. Трябвало да ме види незабавно. Казах му — идвай! Мислех, че е пиян, но не беше — беше уплашен. Сещаш ли се защо?

Т. К.: Подарък от Дядо Коледа.

ДЖЕЙК: Ъхъ. Но не знаеше какво е, какво означава, нали разбираш. Още не беше разгласена връзката, възможната връзка между ковчежето и убийството с гърмящите змии. Пазехме тайна. Изобщо не бях споменал това на Клем.

Затова, когато дойде в същата тази стая и ми показа ковчежето — досущ като онова, което бяха получили Робъртсови, разбрах, че приятелят ми е в голяма опасност. Получил го беше по пощата в картонена кутия, увита в амбалажна хартия; името и адресът му надписани с печатни букви, така че не може да се установи почеркът. С черно мастило.

Т. К.: Имаше ли и негова снимка?

ДЖЕЙК: Да. И ще ти я опиша подробно, защото е много показателна за начина, по който загина Клем. Мисля, че убиецът бе замислил това малко като шега, като хитър намек как ще загине Клем.

На снимката Клем седи в нещо като джип. Странна кола — негово изобретение. Няма покрив, няма предно стъкло, нищо, което да предпазва този, който я кара. Просто един двигател и четири колела. Каза, че не бил виждал тази снимка по-рано, нямал представа кой може да го е фотографирал и кога.

Трябваше да взема трудно решение. Дали да му доверя, че семейство Робъртс са получили подобен ковчег, преди да загинат, че и двамата Бакстър вероятно също са получили? В известен смисъл може би е по-добре да не му казвам: по този начин, ако го държим непрекъснато под око, той би могъл да ни насочи към убиеца и би сторил това по-лесно, ако не осъзнава опасността, в която се намира.

Т. К.: Но си решил да му кажеш.

ДЖЕЙК: Казах му. Налице беше второ ковчеже — ето защо бях сигурен, че убийствата са свързани. И чувствах, че Клем знае отговора. Не може да не го знае.

Но след като му обясних значението на малкия ковчег, той изпадна в шок. Трябваше да го плесна по лицето. Тогава стана като дете; отпусна се на леглото и заплака: „Някой ще ме убие. Защо? Защо?“. Казах му: „Никой няма да те убие. Мога да ти обещая това. Но помисли, Клем! Какво общо имаш с тези, които загинаха? Трябва да има нещо. Може би нещо най-банално“. Но той не можеше да каже нищо, освен: „Не знам. Не знам“. Насила го накарах да пие, докато се напие дотолкова, че да заспи. Нощува тук. На сутринта беше по-спокоен. Но пак не можеше да се досети за нещо, което да го свързва с престъпленията, да проумее какво може да е неговото място в една обща схема. Казах му да не споделя с никого за ковчежето, дори и с жена си, казах му също да не се тревожи — ще докарам още двама агенти, които ще го държат непрекъснато под око.

Т. К.: И колко време измина, докато онзи, който дялка ковчезите, изпълни обещанието си?

ДЖЕЙК: О, мисля, че се е забавлявал. Играл си е с нас като рибар с пъстърва в аквариум. Бюрото отзова допълнително изпратените агенти и накрая дори Клем като че забрави цялата история. Минаха вече шест месеца. Обади се Ами и ме покани на вечеря. Беше топла лятна вечер. Имаше рояци светулки. Дечурлигата ги гонеха и ги слагаха в бурканчета.

Когато си тръгнах, Клем ме изпрати до колата. Бях я оставил на един черен път, покрай него течеше рекичка и Клем ми каза: „За това, каква може да е връзката. Онзи ден ми хрумна нещо. Реката“. Каква река, питам го аз, а той казва: „Тази, която тече покрай нас. Историята е малко заплетена. И вероятно глупава. Ще ти я разкажа, когато пак се видим“.

Само че повече не го видях. Жив поне не го видях.

Т. К.: Все едно че ви е подслушвал.

ДЖЕЙК: Кой?

Т. К.: Дядо Коледа. Искам да кажа, не е ли странно — минават толкова месеци, после Клем споменава за реката и още на другия ден, преди да е успял да ти каже защо му е хрумнало за реката, убиецът удържа обещанието си?

ДЖЕЙК: Стомахът ти здрав ли е?

Т. К.: Да.

ДЖЕЙК: Ще ти покажа някои снимки. Най-напред си налей уиски, но без вода. Ще имаш нужда.

(Снимките бяха три, черно-бели, на гланцирана хартия, направени нощем, със светкавица. Първата показваше саморъчно направения джип на Клем Андерсон на един тесен път в ранчото, там, където се бе преобърнал и бе останал да лежи на една страна със запалени фарове. Втората беше на обезглавено тяло, проснато на същия път: човек без глава, с ботинки, джинси и шуба. Последната снимка беше на главата на жертвата. Гилотина или умел хирург не биха я отрязали по-чисто. Тя лежеше сред едни листа, сякаш запратена там от някакъв шегаджия. Очите на Клем Андерсон бяха отворени, но не изглеждаха мъртви, а по-скоро ведри и с изключение на една зейнала рана на челото, лицето му беше спокойно и не говореше за насилие, както и светлите му норвежки очи. Докато разглеждах снимките, Джейк се бе надвесил над рамото ми и се вглеждаше в тях заедно с мен.)