Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Ей този малък ковчег. Мисля, че него можем да приемем като начало.

Т. К.: А снимката?

ДЖЕЙК: Джордж Робъртс и жена му. Джордж и Амилия Робъртс.

Т. К.: Мистър и мисис Робъртс. Да, разбира се. Първите жертви. Той адвокат ли беше?

ДЖЕЙК: Да, юрист и една сутрин (по-точно на десети август 1970) получи този подарък по пощата. Този ковчег миниатюра. Със снимката вътре. Робъртс беше безгрижен веселяк; показал го на няколко души в съда, държал се все едно че е шега. Месец по-късно Джордж и Амилия, и двамата, бяха много мъртви.

Т. К.: Скоро ли след това се зае със случая?

ДЖЕЙК: Веднага. Час след като ги намериха, вече пътувах насам с двама други агенти от Щатското бюро. Когато пристигнахме, телата бяха още в колата. Змиите също. Никога няма да забравя това. Никога.

Т. К.: Започни отново. Опиши го подробно.

ДЖЕЙК: Съпрузите Робъртс бяха бездетни. И врагове нямаха. Всички ги обичаха. Амилия работеше при мъжа си; беше му секретарка. Имаха само една кола и отиваха с нея на работа, винаги заедно. Случило се бе в една топла сутрин — денят бе същински горещник. Така че, предполагам, сигурно са били изненадани, когато отишли до колата и я намерили с всички стъкла вдигнати догоре. Така или иначе, влезли — единият от едната врата, другият от другата — и щом се намерили вътре: уа-у! Кълбо гърмящи змии ги нападнали мълниеносно. В колата намерихме девет големи гърмящи змии. И всичките инжектирани с амфетамин; подлудели от възбуда — двамата бяха целите изпохапани: по врата, по ръцете, ушите, бузите, дланите. Нещастници! Главите им подути и огромни като тиквите, дето ги боядисват зелени за маскарада на Хелоуин. Сигурно са починали мигновено. Надявам се, че така е било; дано да е било така.

Т. К.: Из тия места няма много гърмящи змии, а доколкото ги има, не са тъй едри. Сигурно са били докарани отнякъде.

ДЖЕЙК: Докарани са били. От една змиеферма в Ногалес, Тексас. Но сега няма да ти обяснявам как го научих.

(Навън локвичките бяха замръзнали, земята беше скована; пролетта беше още далеч — режещ вятър се блъскаше в прозореца и ни напомняше, че е още зима. Но за мен вятърът шумолеше едва доловимо през злобното съскане на гърмящите змии. Виждах колата да се чернее под палещото слънце, змиите, които се стрелкат, човешките глави, които се подуват и позеленяват от отровата. Заслушах се във вятъра, за да пропъдя звуковата картина, която беше в главата ми.)

ДЖЕЙК: За жалост не знаем дали съпрузите Бакстър са получили ковчег. Трябва да са получили — да не са, значи да се наруши шаблонът. Но те не са споменавали да са получавали ковчеже, а ние не открихме и помен от него.

Т. К.: Може да е изчезнало в пожара. Но нямаше ли с тях и други хора, още една двойка?

ДЖЕЙК: Съпрузите Хоган. От Тълса. Приятелско семейство; минавали и се отбили при Бакстърови. Убиецът не е целял да ги премахне. Било е случайност.

Ето какво станало: Бакстърови си строели елегантна нова къща, завършен бил само най-долният етаж; той бил не приземен, а подземен. Всичко останало било още в строеж. Рой Бакстър бил състоятелен човек, можел е да наеме целия този мотел, докато му построят къщата. Но решил да живее в подземните помещения, а долу се влизало само през врата капак.

Беше декември — три месеца след двойното убийство с гърмящите змии. Само едно знаем със сигурност: семейство Бакстър поканили тази двойка от Тълса да пренощуват при тях в подземието. Малко преди зори подземието пламнало като факла и четиримата били овъглени. Казвам го буквално — станали на пепел, като при кремация.

Т. К.: Но не са ли могли да изскочат през повдигащата се врата?

ДЖЕЙК (разтяга устни, сумти): Не, дявол го взел. Подпалвачът, убиецът, я затиснал с бетонни блокове. И Кинг Конг не би могъл да я помръдне.

Т. К.: Но явно трябва да е имало някаква връзка между пожара и гърмящите змии.

ДЖЕЙК: Сега това е лесно да се каже. Но как да се сетя тогава? Петима започнахме да разследваме случая, научихме за Джордж и Амилия Робъртс, за семейство Бакстър и за съпрузите Хоган повече, отколкото те самите са знаели за себе си. Сигурен съм, Джордж Робъртс не е знаел например че жена му, когато била петнадесетгодишна, родила дете и го дала за осиновяване.

Разбира се, в такова малко градче всички се познават, поне по лице. Но не можах да открия никаква връзка между жертвите. Или сходни мотиви. Нямаше причина — поне ние не можахме да я открием, — поради която някой да иска да убие който и да било от тези хора. (Разглеждайки шахматната дъска, той си запали лулата и отпи от уискито.) Жертвите, всички те ми бяха непознати. Изобщо не ги бях чувал, преди да загинат. Но следващият беше мой приятел. Клем Андерсон. Норвежец — второ натурализирано поколение; беше наследил едно ранчо от баща си, недалеч оттук, хубави земи. Бяхме заедно в колежа, макар че той беше първокурсник, а аз — втора година. Ожени се за едно момиче, което преди беше моя приятелка. Много мило същество, единственото момиче с лавандулови очи, което съм виждал. Като аметисти. Едно време, пийна ли една чашка, започвах да говоря за Ами и аметистовите й очи и жена ми никак не го намираше забавно. Както и да е, Клем и Ами се ожениха, установиха се тук и народиха седем деца. Вечерта, преди да го убият, бях на вечеря у тях и Ами каза, че съжалява само за едно — дето не са имали още деца.