Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Чудно ми е все пак. Чудя се как е успял да инжектира змиите и да ги постави в колата, без да бъде самият той ухапан.

ДЖЕЙК: Научили са го как да борави с тях.

Т. К.: Кой го е научил?

ДЖЕЙК: Жената, която му е продала змиите.

Т. К.: Жена ли?

ДЖЕЙК: Змиефермата в Ногалес е на една жена, тя е собственичката. Какво се смееш? Големият ми син се ожени за едно момиче — професионален водолаз в полицията в Маями. Тежководолаз при това. Най-добрият специалист по автомобилните мотори според мен е една жена, тя…

(Телефонът ни прекъсна; Джейк погледна ръчния си часовник и се усмихна; от усмивката му, която беше толкова искрена и неподправена, разбрах, че той не само знае кой му се обажда, но и че с радост е очаквал този някой да му се обади.)

Здравей, Ади. Да, тук е. Разправя, че в Ню Йорк било пролет, а аз му казах: да си беше стоял там тогава. А-а-а, нищо. Пием си и си приказваме — знаеш за какво. Утре неделя ли е? Мислех, че е четвъртък. Да бе, вярно, че съм паднал от небето. Разбира се, че ще дойдем на вечеря — с най-голямо удоволствие. Ама, Ади, за това няма да се притесняваш. Ще му хареса, каквото и да сготвиш. Отсам и даже оттатък Скалистите планини никой не може да готви като тебе. Така че няма какво да се престараваш толкова. Да, добре, може би онзи — ябълковия пай със стафидова плънка. Заключи вратата. Да спиш сладко. Не, не съм престанал. Както и по-рано — знаеш, че не съм. Буенас ночес.

(Остави слушалката на мястото й, а усмивката все още не слизаше от лицето му. Накрая запали пурата и с наслада запуфка, без да поема дима. Посочи към телефона и се засмя.)

Ето я — това беше грешката на мистър Куин. Адлейд Мейсън. Покани ни на вечеря утре.

Т. К.: И коя е мисис Мейсън?

ДЖЕЙК: Не мисис, а мис. Готви невероятно.

Т. К.: И какво друго?

ДЖЕЙК: Ади Мейсън е онова, което чаках. Големият ми шанс.

Знаеш, че бащата на жена ми беше методистки свещеник. Много държеше цялото семейство да ходи на църква. Клинчех, доколкото можех, след смъртта й изобщо не съм стъпвал. Но преди около шест месеца Щатският следствен отдел беше готов да приключи следствието. Бяхме изразходвали много време и средства. И нищо насреща — никакви доказателства. Осем убийства, а нито една-едничка улика, която да подскаже връзката между тях, нищо, което поне да загатне за някаква подбуда. Нищо, освен тези три ръчно издялани ковчежета.

Казах си: не и не! Не може да бъде — зад всичко това се крие някакъв ум, някаква подбуда. Започнах да ходя на църква. Тук в неделя човек няма какво да прави. Дори игрище за голф няма. И се молех: Господи, не позволявай на този мръсник да се измъкне безнаказано!

Отвъд главната има едно заведение, казват му Кафе оʼкей . Всеки знае, че съм там от осем до десет сутринта. Закусвам на снекбара в ъгъла, после се мотая някое време, чета вестници, приказвам с този-онзи — повечето хора, които имат някакъв дребен бизнес наблизо и идват за чаша кафе.

В Деня на благодарността, миналата година, си закусвах там както обикновено. И нали е празник, в заведението няма жива душа, а аз и без това не бях в настроение, защото следственият отдел вече се бе задвижил — да сме приключвали следствието и да си стягаме куфарите. Не че не исках да се махна от това проклето градче! Разбира се, че исках. Но нещо ми се обръщаше вътре при мисълта, че ще си тръгна и ще оставя този демон да танцува върху всички тези гробове. Веднъж, като си мислех за това, повърнах. Наистина.

Така, и тъкмо тогава Адлейд Мейсън влезе в кафето. Тръгна право към масата ми. Много пъти се бяхме виждали, но по-дълъг разговор не бяхме водили. Тя е основна учителка, учи първолаците. Тук живее със сестра си Мерили — вдовица. Ади Мейсън каза: „Мистър Пепър, едва ли имате желание да прекарате празника в Кафе окей , така че ако нямате други планове, защо не дойдете на вечеря вкъщи? Ще бъдем само сестра ми и аз“. Ади не е жена, която се притеснява, но въпреки че беше усмихната и сърдечна, имаше вид на… ммм, на човек, който мисли за друго. Казах си: може пък да й се струва, че не е съвсем редно неомъжена жена да кани в дома си неженен мъж, с когото се познава само бегло. Но преди да съм казал да или не, тя добави: „Да ви кажа истината, мистър Пепър, имам един проблем. Нещо, за което искам да поговоря с вас. Искам да го обсъдим. Да ви чакам ли по обед?“.

Никога не бях ял така вкусно — вместо пуйка поднесоха диви гълъби с див ориз и хубаво шампанско. През цялото време, докато вечеряхме, Ади поддържаше разговора, беше много забавна. Не личеше да нервничи, за разлика от сестра си.