Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Докато обядвахме, първоначалните ми впечатления от нашата по-млада домакиня започнаха да се променят. Да, съвсем определено — имаше нещо между Джейк и нея. Те бяха любовници. Взрях се в нея по-внимателно, опитах се да я видя с очите на Джейк: започнах да долавям, че тя е привлекателна и като жена. Вярно, лицето й беше безнадеждно, но фигурата й, подходящо подчертана в сива плетена рокля, следваща плътно линията на тялото, не беше лоша, а тя се държеше тъй, сякаш бе смайваща и може да съперничи на най-сензационната сексбомба от киноекрана. Полюшването на бедрата, плавните движения на сочните й гърди, ниският контраалт, деликатните жестове на ръцете — всичко бе свръхпрелъстително, свръхженствено, без да надхвърля допустимата граница. Силата й бе в поведението: държеше се тъй, сякаш е уверена, че е неотразима — каквито да са били всъщност възможностите й, тя притежаваше стил на жена с еротично минало, нелишено от бележки в подлиние.

Щом обедът свърши, Джек я изгледа тъй, сякаш му се искаше мигом да я отведе в спалнята: напрежението между тях беше натегнато като стоманената жица, прерязала гърлото на Клем Андерсон. Все пак той разкъса обвивката на една пура, която мис Мейсън запали, поднасяйки му огън. Засмях се.)

ДЖЕЙК: А?

Т. К.: Всичко е като в роман от Едит Уортън. „Домът на веселието“, където дамите винаги палят пурите на джентълмените.

МИСИС КОНЪР (отбранително): Тук това си е обичай. Майка ми винаги палеше пурите на баща ми. Макар че ароматът им беше неприятен. Нали така, Ади?

АДИ: Да, Мерили. Искаш ли още кафе, Джейк?

ДЖЕЙК: Не ставай, Ади. Нищо повече не искам. Беше чудесен обед, време е да си поотдъхнеш. Ади? А ти как понасяш аромата?

АДИ (почти изчервявайки се): Никак не съм безразлична към уханието на една хубава пура. Ако самата аз пушех, щях да пуша пури.

ДЖЕЙК: Ади, сега да се върнем към миналогодишния Ден на благодарността. Когато си седяхме тук както сега.

АДИ: И аз ти показах ковчежето?

ДЖЕЙК: Искам да го разкажеш на моя приятел. Така, както го разказа на мен.

МИСИС КОНЪР (отмятайки коса с ръка): О, моля те! Трябва ли да говорим за това? Непрестанно! Става ми кошмар.

АДИ (става, прегръща сестра си през рамо): Добре, Мерили. Няма да говорим за това. Отиваме в дневната и ще ни посвириш на пиано.

МИСИС КОНЪР: Толкова е отвратително. (След това поглежда към мен.) Сигурно ме мислите за глезла — от онези, които все се ужасяват. Сигурно съм. Не трябваше да пия толкова вино.

АДИ: Най-добре е да си полегнеш, мила.

МИСИС КОНЪР: Да си легна ли? Ади, колко пъти съм ти казвала? Имам кошмари. (Овладява се.) Разбира се. Да подремна. Ще ме извините ли?

(След като сестра й излиза, Ади си е наляла чаша червено вино и го наблюдава как аленее и искри срещу пламъците в камината. Заглежда се в огъня, после във виното, после в мен. Очите й са кафяви, но смесената светлина — пламтящата камина и свещите на масата — ги оцветява с друг оттенък и те стават котешко жълти. От далечния край на помещението долита чуруликане на канарчета, снежинките се блъскат в прозорците като раздрани дантелени завеси и от това стаята става още по-уютна, огънят бумти по-весело, виното е още по-червено.)

АДИ: Ето ви тогава моята история.

Четиридесет и четири годишна съм, не съм се омъжвала, обиколила съм света два пъти, гледам всяко лято да съм в Европа, но в интерес на истината трябва да призная, че ако изключим това с един моряк, който се напи, започна да върши щуротии и се опита да ме изнасили на един шведски товарен параход, нищо особено не ми се е случвало до тази година — седмицата преди Деня на благодарността.

Сестра ми и аз имаме в пощата голяма кутия от онези, които наричат „шкафчета“ — не че водим кой знае каква кореспонденция, но сме абонирани за много списания. Както и да е, след училище минах оттам да прибера пощата и намерих вътре едно колетче, твърде леко за обема си. Завито в стара амбалажна хартия — измачкана, личи, че е била употребявана, — стегнато със стар канап. Адресирано до мен, а клеймото — от нашия пощенски клон. Името ми изписано грижливо с едри букви, с черно мастило. Още преди да го отворя, си помислих: каква ли глупост ще е това? Разбира се, в течение сте за ковчежетата, нали?

Т. К.: Да. Видях едно.

АДИ: Да, но аз нищо не знаех за тях. Никой не знаеше. Още беше тайна, знаеха само Джейк и агентите му.

(Тя намигна на Джейк и като отметна назад глава, изпи чашата си на един дъх — с бързо, грациозно движение, което разкри чудесната й шия. Джейк също й намига и праща към нея колелце от дим, овалният кръг плува във въздуха като носител на еротично послание.)