Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

ДЖЕЙК (като плю в огъня): Робърт Холи Куин. Поземлен собственик.

АДИ: Този спор е от десетилетия. На всеки е ясно, че е справедливо и логично да се направят по-пълноводни двата притока дори ако Синята река загуби част от водите и красотата си. Но семейство Куин и други богати земевладелци по течението на Синята река винаги, с различни хитрини, са успявали да го осуетят.

Настъпиха две сушави години — нещата трябваше да се решат. Ранчеросите, чиято съдба се решаваше от Батко и Малечко, вдигнаха олелия. Сушата ги засегна жестоко, загубиха много добитък, и сега гневно и единодушно потърсиха дела си от водите на Синята река.

Накрая общинският съвет гласува за специален комитет, който да реши въпроса. Нямам представа как са били подбирани членовете на комитета. Аз едва ли бях особено подходяща; спомням си как старият съдия Хатфийлд — сега е пенсионер и живее в Аризона — ми телефонира да пита дали съм съгласна; това беше всичко. Първото ни събрание беше в залата на общинския съвет в съда, през януари 1970. В комитета влизаха още Клем Андерсон, Джордж и Амилия Робъртс, доктор Парсънс, семейство Бакстър, Том Хенри и Оливър Джейгър…

ДЖЕЙК (към мен): Джейгър. Пощенският началник. Щур проклетник.

АДИ: Той не е луд. Само така го изкарват, защото…

ДЖЕЙК: Защото е наистина луд.

(Ади сякаш се разколеба. Погледна замислено чашата си, понечи да я напълни, видя, че бутилката е празна, тогава от чантичката, сгушена в скута й, измъкна красива сребриста кутийка със сини таблетки — това беше валиум, — извади една и я взе с глътка вода. А Джейк бе казал, че Ади не била нервна.)

Т. К.: Кой е Том Хенри?

ДЖЕЙК: Друг един щур. Още по-луд от Оливър Джейгър. Собственик на бензиностанцията.

АДИ: Да, бяхме девет души. Заседавахме веднъж седмично в продължение на два месеца. И двете страни — тези, които бяха за, и онези, които бяха против — изпратиха вещи лица да ги представят. Мнозина от ранчеросите се явиха лично да защитят интересите си.

Но мистър Куин не бе сред тях. Изобщо не се мярна, макар че, споразумеехме ли се да отклоним „неговата“ река, той щеше да загуби най-много. Мислех си: твърде е силен и влиятелен, за да се занимава с глупавия ни комитет; Боб Куин говори с големи хора, уверен е, че всички са в джоба му: и губернаторът, и конгресмените, и сенаторите. Така че каквото и да решим, няма значение. Има приятели и важни птици, и те ще наложат вето.

Но не излезе така. Решихме да се направи отклонение точно там, където Синята река влиза във владенията на Куин; разбира се, той не оставаше без река, но по-голямата част от водите нямаше да текат през земите му, както е било открай време.

Решението би било единогласно, ако Том Хенри не бе се обявил против нас. Прав си, Джейк, Том Хенри е луд човек. И така: осем гласа срещу един. Решението се посрещна с всеобщо одобрение, защото не ощетяваше никого, а бе изгодно за мнозина — политическите приятели на Куин не бяха в състояние да предприемат нещо, за да го променят — иначе нямаше да ги преизберат.

Няколко седмици след като гласувахме, срещнах Боб Куин в пощата. С най-демонстративен жест килна шапка, усмихна ми се, заинтересува се как съм. Не че очаквах да ме заплюе, но чак така любезно никога не се бе държал. На човек и през ум не би му минало, че е озлобен. Озлобен ли? Луд!

Т. К.: Как изглежда той — мистър Куин?

ДЖЕЙК: Не му казвай!

АДИ: Защо?

ДЖЕЙК: Ей така.

(Както бе застанал прав, той направи няколко крачки към камината и хвърли в огъня остатъка от пурата. Беше с гръб към жаравата, леко разкрачен, скръстил ръце: никога не ми бе минавало през ума, че Джейк може да е суетен, но той явно позираше малко, опитваше се — и това му се удаваше — да изглежда привлекателен. Засмях се.)

А?

Т. К.: Сега сме като в роман от Джейн Остин. В нейните романи сексапилни джентълмени винаги си греят задниците пред камини.

АДИ (през смях): О, Джейк, вярно! Вярно!

ДЖЕЙК: Книги от писателки, дамска литература, не чета. Никога не съм чел и няма да чета.

АДИ: По този случай ще отворя още една бутилка вино и ще си я изпия сама.

(Джейк се върна към масата и седна до Ади; взе ръката й и пръстите им се сплетоха. Това й подейства тъй явно, че да ти стане неудобно — лицето й пламна, по шията й избиха червени петна. А той самият сякаш не забелязваше нищо; не забелязваше какво върши. Гледаше повечето към мен, сякаш сме сами двамата.)

ДЖЕЙК: Да, знам: след като чу всичко това, сега си мислиш — е, добре, загадката е разгадана. Куин го е извършил. И аз така помислих. Миналата година, след като Ади ми каза същото, което на теб, изскочих оттук като мечок, жилнат от стършел. В колата и право в града. Беше пак Денят на благодарността, но празник-непразник, същата вечер се събрахме на заседание в Щатското бюро за разследване. Изложих нещата последователно: ето каква е подбудата, ето кой е престъпникът. Никой не каза гък — само шефът вика: „Полека, Пепър. Човекът, когото обвиняваш, не е кой да е. И къде са ти доказателствата? Имаш само предположения. Догадки“. Всички се съгласиха с него. „Къде са ти доказателствата?“ — питат.