Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Само че веднага след войната поизтребил някои хора не чак тъй патриотично. Веднъж се обадил посред нощ на шерифа да дойде в ранчото и да прибере два трупа. Казал, че бил издебнал двама крадци на добитък, когато откарвали говеда от стадото му, и ги бил застрелял. Такава е била неговата версия и никой не я оспорил, поне открито. Но истината е, че двамата били не крадци на добитък, а картоиграчи от Денвър и Куин им дължал голяма сума. Пристигнали в ранчото, където бил обещал да им се издължи. Вместо пари получили вълчи сачми.

Т. К.: За това разпитвал ли си го някога?

ДЖЕЙК: Кого да съм разпитвал?

Т. К.: Куин.

ДЖЕЙК: Ако говорим точно, аз изобщо не съм го разпитвал.

(Устните му потрепнаха и се разтеглиха в цинична усмивка; той разклати чашата с уиски, ледените кубчета звъннаха, отпи и се засмя — дълбоко и гърлено, като човек, който се готви да се изхрачи.)

Напоследък поговорих доста с него. Но през петте години, откакто се залових със следствието, въобще не се запознахме. Бях го виждал. Знаех го кой е.

АДИ: Но сега са първи приятели. Неразделни. Дупе и гащи.

ДЖЕЙК: Ади!

АДИ: О, Джейк. Само така, да те подразня.

ДЖЕЙК: Това не е повод за шега. Знаеш на какъв огън съм.

АДИ (стискайки ръката му): Знам. Извинявай.

(Джейк пресуши чашата си и я тресна на масата.)

ДЖЕЙК: Гледам го. Слушам го. Смея се на мръсните му шеги. Мразя го. Той ме мрази. И двамата знаем това.

АДИ: Хайде да ти подсладя живота с още едно уиски.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

АДИ: Може би трябва да надзърна как е Мерили, дали е наред.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

(Но Ади гледаше да се измъкне от стаята, притеснена от яда на Джейк, от вцепененото му от гняв лице.)

АДИ (като погледна през прозореца): Снегът престана.

ДЖЕЙК: В понеделник сутрин Кафе окей е винаги пълно с хора. След уикенда всеки наминава да научи новините. Ранчероси, бизнесмени, шерифът и хората му, тези от съда. А тъкмо този понеделник — понеделника след Деня на благодарността, там беше претъпкано. Хората нямаше къде да седнат, сместваха се едва ли не един връз друг — глъч и врява, като на женски пазар.

Можеш да се досетиш какво бе възбудило духовете. Благодарение на Том Хенри и Оливър Джейгър, които през уикенда бяха разнесли мълвата, че онзи от бюрото, същият, дето му викат Джейк Пепър, обвинявал Боб Куин в убийство. Седях си в моето сепаре и се правех, че не забелязвам. Но не можех да не забележа, когато влезе Боб Куин; изведнъж стихнаха, цялото кафене стаи дъх.

Провря се в съседното сепаре до шерифа; шерифът го прегърна през рамо, засмя се и нададе каубойски вик. Повечето от тълпата го имитираха като папагали: „Уа-хуу, Боб! К’во ста’а, Боб?“. Да, драги, цялото Кафе окей бе сто процента с Боб Куин. Имах усещането… усещането, че дори да изоблича с абсолютна сигурност този човек в не едно и не две убийства, ще ме линчуват, преди да съм го арестувал.

АДИ (притискайки длан о челото си, сякаш я бе заболяла глава): Той е прав. Целият град е на страната на Боб Куин. Това е една от причините сестра ми да ненавижда тези разговори. Според нея Джейк греши, а мистър Куин е хубав човек. Според нейната теория тези престъпления са дело на доктор Парсънс и той затова се е самоубил.

Т. К.: Но доктор Парсънс отдавна е бил мъртъв, когато вие сте получили ковчега.

ДЖЕЙК: Мерили е добричка, но не много умна. Извинявай, Ади, но така е.

(Ади дръпна ръката си от ръката на Джейк — жест, че му се сърди, но не много. Това пък даде възможност на Джейк да се изправи и да закрачи нагоре-надолу, което и стори. Стъпките му отекваха по излъсканото чамово дюшеме.)

Та да се върнем пак на Кафе окей . Както си бях тръгнал, шерифът се протегна и ме сграбчи за ръката. Той е едно нахално ирландско копеле. И погажда всякакви номера, и най-дяволските. Казва: „Хей, Джейк! Я ела да се запознаеш с Боб Куин. Боб, това е Джейк Пепър. От Бюрото“. Стиснах ръката на Куин. Куин каза: „Чух много работи за вас. Че сте играели шах. Трудно намирам партньори. Какво ще кажете да поиграем?“. Казах: добре и той добави: „Тогава утре? Елате към пет. Ще пием по нещо и ще направим една-две игри“.

Така се започна. На другия ден следобед отидох в ранчото на Боб Куин. Играхме два часа. Той е по-добър шахматист от мен, но достатъчно често се случва да спечеля играта, за да му е интересно да ме има за партньор. Словоохотлив е и говори за какво ли не: за политика, за жени, за секс, как да се лови пъстърва, колко често трябвало да се ходи по голяма нужда, как бил на екскурзия в Съветския съюз, какви са предимствата на скотовъдството пред зърнопроизводството, на джина в сравнение с водката и за какво ли не още — за коментатора Джони Карсън, за това как бил на сафари в Африка, за религията, за Библията, за Шекспир, гений ли е генерал Макартър, лов на мечки, дали курвите от Рино са по-добри от курвите в Лас Вегас; борсата, венерическите болести, царевична или житна каша за закуска, злато ли е по-добре или диаманти; за смъртното наказание (той е изцяло за), ръгби, бейзбол, баскетбол — за всичко. Всичко, с изключение на това, какво търся в градчето.