Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Т. К.: Искаш да кажеш — не пожела да говори за следствието?

ДЖЕЙК (като спря да се разхожда): Не само че не пожела. Просто се държи тъй, сякаш то не съществува. Аз започвам да говоря за него, а той въобще не реагира. Показах му снимките, които направихме на Клем Андерсон: надявах се, че ще го разтърси и ще реагира. Че поне ще каже нещо. Но той отново се загледа в шаха, направи един ход и ми разказа една мръсна шега.

И тъй Куин и аз вече няколко месеца играем шах — игрите ни са част от една по-голяма игра. Играем следобед, няколко пъти седмично. Там съм и днес. А ти (той насочи показалеца към мен) — идваш с мен.

Т. К.: Дали ще е удобно?

ДЖЕЙК: Телефонирах му сутринта. Запита само едно: той играе ли шах?

Т. К.: Играя. Но бих предпочел да гледам.

(Една цепеница се срути, огънят запращя и камината привлече вниманието ми. Загледах се в пърпорещите пламъци и се питах защо той не позволи на Ади да ми опише Куин, да ми каже как изглежда. Опитах се да си го представя и не успях. Сетих се за мисълта на Марк Твен, която Джейк бе прочел на глас: „От всички създания, които са били сътворени, човекът е най-омразното… Едничък той притежава злост… Той е единственото създание, което може да бъде злонамерено“. Гласът на Ади ме върна към действителността.)

АДИ: Божичко! Пак заваля. Но съвсем леко, мънички снежинки се носят. (После, сякаш снеговалежът, който пак е започнал, навява мисли за тленността и летежа на времето.) Знаете ли, минаха вече пет месеца. Това е дълго време за него. Той обикновено не чака толкова.

ДЖЕЙК (раздразнен): Ади, сега пък какво ти става?

АДИ: Моят ковчег. Минаха почти пет месеца. И, както казах, обикновено той не изчаква толкова.

ДЖЕЙК: Ади! Аз съм тук. Нищо няма да ти се случи.

АДИ: Разбира се, Джейк. Чудно ми е за Оливър Джейгър. Дали и той ще получи ковчег? Помислете си само, Оливър е началник на пощата. Разпределя пощата и… (Изведнъж нещо в гласа й трепна — нотка на беззащитна печал — контрапункт на безгрижното чуруликане на канарчетата.) Да, но това няма да е скоро.

Т. К.: Защо?

АДИ: Защото Куин трябва първо да напълни моя ковчег.

Когато си тръгнахме, минаваше пет, въздухът бе неподвижен, безснежен, в него искреше аленият залез, започваше да проблясва бледият светлик на изгряващата луна; пълната луна се изтърколваше на хоризонта като голямо бяло колело или като маска, бяла, застрашителна маска без лицеви черти, взираща се в нас през стъклата на колата. В края на главната улица, малко преди да свърши градчето и да започне прерията, Джейк посочи бензиностанцията: „Това е на Том Хенри. От някогашния комитет за речните води сега са останали само трима: Том Хенри, Ади и Оливър Джейгър. Казах, че Том Хенри е луд. И това е така. Но луд с късмет. Той е гласувал против. Това го спасява. Никакъв ковчег за Том Хенри“.

Т. К.: Ковчег за Димитриос.

ДЖЕЙК: Какво, какво?

Т. К.: Има такава книга от Ерик Амблър. Един трилър.

ДЖЕЙК: Роман? (Кимнах; той направи гримаса.) Ти четеш ли такива глупости?

Т. К.: Греъм Грийн беше първокласен писател. Докато Ватиканът го впримчи. След това не можа да напише нищо, което да е като Брайтън рок . Обичам Агата Кристи, обожавам я. А Реймънд Чандлър е голям стилист, поет. Макар че сюжетните му линии са истинска бърканица.

ДЖЕЙК: Глупости. Това са хора, които бълнуват — клечат пред пишещата машина и пишат, каквото им хрумне — онанизъм!

Т. К.: И така, никакъв ковчег за Том Хенри. А за Оливър Джейгър?

ДЖЕЙК: Ще си го получи. Някоя сутрин, както се суети в пощата, както изсипва чувалите с писмата и пратките, ще се натъкне на колетче, увито в амбалажна хартия, надписано със собственото му име. Нищо, че са братовчеди; нищо, че него ако слушаш, на Боб Куин трябва крилца да му израснат. Свети Боб няма да го остави да му се размине току-така, като си прочете два пъти „Аве Мария“ за опрощение. Успях да опозная свети Боб. Вероятно той вече е измайсторил нещо с длетото, издялкал е нещичко и е мушнал вътре в него снимката на Оливър Джейгър.

(Джейк изведнъж млъкна и в същия миг, сякаш това бяха синхронни действия, кракът му натисна спирачния педал: колата се подхлъзна, занесе се странично, той изправи волана и продължихме. Разбрах какво бе станало. И той като мен се бе сетил за жалните думи на Ади: „… Куин ще трябва да напълни най-напред моя ковчег“. Опитах се да си сдържа езика, но той не ми се подчини.)

Т. К.: Но това означава, че…

ДЖЕЙК: Я по-добре ми включи фаровете.

Т. К.: Това означава, че Ади ще умре.