Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Пътят се разшири. През дърветата проблесна електрическа светлина. Едно красиво момченце, яхнало кон без седло, с развята руса коса, ни замаха с ръка. Минахме край редица бунгала — прозорците им светеха, вътре кънтяха телевизионни гласове, — жилищата на ратаите. Пред нас във величествено уединение се извисяваше домът на собственика на ранчото, къщата на Куин. Беше голяма двуетажна постройка с бяла дъсчена обшивка, опасана надлъж с покрита веранда; приличаше на изоставена, защото всички прозорци тъмнееха.

Джейк натисна клаксона. Мигом като акорд от тържествени фанфари в наша чест цялата веранда се обля в светлина, целият долен етаж — също.

Когато зърнах собственика на ранчо Б. К., не можах да си отговоря на въпроса защо Джейк не позволи на Ади да ми го опише. Вярно, не беше човек, който би минал незабелязан, но външността му не бе кой знае колко необикновена. Все пак нещо в него ме постресна: аз го познавах! Положителен бях. Готов бях да се закълна, че някъде и вероятно много отдавна ние двамата с Робърт Холи Куин сме се срещали и заедно сме изживели нещо, нещо толкова страшно, че паметта милостиво го е заличила.

Носеше — с известно кокетство — каубойски ботинки с високи токове, но и без тях беше над шест фута и ако се държеше изправен, вместо да стои изгърбен и с отпуснати рамене, би представлявал внушителна, стройна фигура. Имаше дълги, маймунски ръце, които се полюшваха до коленете му — пръстите издължени, сръчни и колкото и странно да е, аристократични. Спомних си за един концерт на Рахманинов; неговите ръце бяха като на Куин. Лицето на Куин беше широко, но изпито, с хлътнали страни, обветрено — това беше лицето на средновековен селянин, на човека, който крачи зад ралото, понесъл на гърба си цялата мъка на света. Но Куин съвсем не беше затъпял от горест селянин. Носеше очила с тънки телени рамки, също като професорски; те го издаваха, както и сивите очи, увеличени от дебелите лещи: очи будни, подозрителни, интелигентни, очи на хитроумен пакостник, доволен от собственото си превъзходство. Гласът му и смехът му звучаха гостоприемно, с лукава сърдечност. Но този човек не позираше, не беше актьор, който играе роля. Това бе идеалист, поставил си определена цел и решен да я постигне, и тази цел бе неговият кръст, неговата религия и същност; не, той не позираше, а бе фанатично отдаден на целта си и в следния миг, докато бяхме още всички на верандата, от паметта ми изплува отдавна забравената картина — спомних си къде и как бях срещнал мистър Куин.

Той протегна една от дългите си ръце към Джейк, а другата прекара през буйната си грива — беше дългокос като някогашните заселници, пионерите; сега ранчеросите като него не се носеха така — те приличаха на хора, които всяка събота посещават фризьорския салон за редовното си ниско подстригване и талков шампоан. Снопчета сиви косми стърчаха от ноздрите и ушите му. Забелязах на катарамата на колана му релефната емблема на двете кръстосани томахавки от жълт метал и червен емайл.

КУИН: Хей, Джейк, тъкмо разправях на Хуанита, викам й: гледай го сега тоя негодник, ако не се е уплашил от снега, пак добре.

ДЖЕЙК: Че на това сняг ли му казваш?

КУИН: Шегувам се Джейк. (После към мен.) Да знаете какъв сняг пада тук! През петдесет и втора цяла седмица излизахме от къщата само през капандурата на тавана. Измръзнаха ми седемстотин глави добитък, животно не остана от породистите сантагертруди , ха-ха! Какво време беше. Е, сър, играете ли шах?

Т. К.: Толкова, колкото говоря френски. Un peu.

КУИН (като се закиска, пляскайки се по бедрата, весел, но подозрителен): Знам ги аз такива. Градски хитреци, дето идвате да ни одирате нас, селянчетата. Обзалагам се, че ще ни играете на две дъски и ще ни биете и двамата с Джейк с вързани очи.

(Последвахме го в обширно, високо преддверие и влязохме в огромен салон, който напомняше катедрала с тежките масивни испански мебели, ракли и долапи, кресла, маси и барокови огледала, съразмерни с обширното помещение. Подът беше от червени мексикански тухли, тук-там провиснати черги с мотиви на племето навахо. Една от стените бе цялата иззидана от грубо издялани гранитни блокове и в тази пещероподобна гранитна зидария зееше огнище, достатъчно голямо, за да се изпекат на шиш два вола едновременно; ето защо огънят, накладен там, потрепваше като незначително пламъче, губеше се като клонка в гората.

Но тази, която се беше разположила край огнището, не беше незначителна. „Жена ми, Хуанита“ — каза Куин и ме представи. Тя кимна, но продължи да следи действието на телевизионния екран пред себе си: имаше картина, но звукът не се чуваше, виждаха се само бързо менящите се весели сцени — явно някакъв комичен телевизионен спектакъл или телевизионна игра. Спокойно можеше да се предположи, че креслото, в което тя се беше разположила, някога е украсявало тронната зала в иберийски замък; до нея на седалката имаше едно миниатюрно кученце от породата Чиуауа и една жълта китара в скута й.