Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

КУИН: Немците ги бива. Винаги съм си служил с немски камери. „Лайка“. „Ролифлекс“. Но японците ги бият. Купих една с нова японска система — колкото тесте карти е, а с едно зареждане ти изкарва петстотин снимки.

Т. К.: Тези фотоапарати са ми известни. Работил съм с много фотографи и съм виждал някои да снимат с тях. Ричард Ейфдън има такава. Казва, че не струвала.

КУИН: Да ви призная, моя не съм го изпробвал още. Дано да греши приятелят ви. Че за тия пари можех да купя един расов бик.

(Изведнъж почувствах, че пръстите на Джейк многозначително стискат рамото ми. Изтълкувах го като знак, че иска да продължа този разговор.)

Т. К.: Хоби ли ви е фотографията?

КУИН: О, оставя я, пак се заловя и така. Само като ме прихване. Залових се, защото ми беше омръзнало да плащам на разни там, дето се наричат професионалисти, да снимат животните ми за разплод. Нали изпращам снимки на различни купувачи животновъди. Казах си, че и аз мога да я върша тази работа, при това ще спестя някой долар.

(Отново усетих подканящия натиск на пръстите на Джейк.)

Т. К.: Правите ли много портрети?

КУИН: Портрети ли?

Т. К.: На хора.

КУИН (като махна с ръка): Портрети е силно казано. По-скоро моментални снимки. Освен говедата снимам главно пейзажи. Кътчета от природата. Небето пред буря. Прерията в различните годишни времена. Житните посеви, като се раззеленеят нивите, после, когато житата станат златисти. Моята река — имам някои много хубави снимки на реката, която тече през ранчото ми, когато е придошла.

(Реката. Наострих уши, като чух, че Джейк се поизкашля, сякаш се готви да каже нещо, но вместо това само натискът върху рамото ми стана по-силен. Той ме подканяше. Играех си с една пионка, обмисляйки думите си.)

Т. К.: Тогава сигурно снимате предимно цветно.

КУИН (като кимна): Затова сам си промивам филмите. Като си пратиш материала по разни там лаборатории, никога не си сигурен какво ще получиш.

Т. К.: О, имате си и тъмна стаичка?

КУИН: Може и така да я наречете. Не е нещо особено.

(Джейк отново си прочисти гърлото, този път със сериозни намерения.)

ДЖЕЙК: Боб? Помниш ли дето ти бях казал за снимките? Тези в ковчезите. Правени са с репортерска камера.

КУИН (мълчание).

ДЖЕЙК: „Лайка“.

КУИН: Може, но не е била моята. Старата ми „Лайка“ потъна в африканските дебри. Някакъв черньо я задигна. (Взря се в шаха и на лицето му се изписа смаяна усмивка.) Ах ти, малък негодник! Койотите да те ядат. Джейк, гледай какво става. Твоят приятел се готви да ми даде мат. Почти е успял, почти…

Това беше вярно; скрито в подсъзнанието, умението да играя беше изплувало, бях задвижил абаносовата си армия със забележително, макар и несъзнателно майсторство и действително бях успял да поставя царя на Куин в опасно положение. В известен смисъл се разкайвах за този си успех — той беше повод за Куин да отклони разговора от темата, която интересуваше Джейк, да се върне от внезапно станалия парлив фотографски въпрос обратно към шаха; от друга страна, бях радостно възбуден — избегнех ли погрешни ходове, имах немалка възможност да спечеля. Куин почеса брадичката си, в сивите му очи се четеше религиозната отдаденост на делото да спаси царя си. Но за мен фигурките на шахматната дъска бяха като в мъгла; умът ми беше попаднал в една примка на времето, скован от спомени, задрямали преди половин век.

Беше лято и аз бях петгодишен, живеех с роднини в един градец в Алабама. Наблизо минаваше река; нейните мързеливи тинести води ме отвращаваха, защото гъмжаха от водни мокасини и мустакати блатници. Макар че свирепите им муцуни ми бяха отвратителни, обичах уловените блатници — те са един вид сом, — най-вече опържени и полети с кетчуп; имаше една готвачка, която често ни ги поднасяше така. Името й беше Люси Джой и макар Джой да означава „весела“, рядко съм виждал по-невесело създание. Беше дебела негърка; сдържана и много сериозна; сякаш живееше от неделя до неделя, когато пееше в хора на някаква паянтова църквица. Но един ден у Люси Джой настъпи забележителна промяна. Бяхме сами с нея в кухнята и тя започна да ми разказва за някаква личност, която се наричала преподобния Боби Джо Сноу; описваше го с възбуда, която разпали въображението ми — той можел да върши чудеса, прославил се като евангелист и скоро щял да пристигне в нашия град. Да, преподобният Сноу ще пристигне другата седмица, той идва да ни проповядва, да ни покръсти и да спаси душите ни! Помолих Люси да ме заведе да го видя; тя се усмихна и обеща. А всъщност без мен тя не би могла да отиде. Защото преподобният Сноу беше бял човек, имаше сегрегация за неговите слушатели и Люси бе съобразила, че за да я допуснат там, би трябвало да заведе със себе си някое бяло момченце, което да бъде покръстено. Люси, разбира се, не ме предупреди какво ме чака. На другата седмица, когато потеглихме към събора на поляната, където щеше да бъде преподобният, аз си представях единствено поразителната гледка — как един свят човек, изпратен от небето, ще помогне на слепците да прогледнат и на сакатите да проходят. Ала щом разбрах, че вървим към реката, обхвана ме лошо предчувствие; започнах да се противя, когато стигнахме дотам и видях как по брега са се скупчили стотици хора от околността, бели бедняци от затънтените кътчета наоколо — навалица, гълчава. Люси се разгневи, натика ме в запотената тълпа и започнахме да си пробиваме път. Дрънчаха хлопатари, подскачаха тела, а над останалите гласове се издигаше кънтящ напевен баритон. Люси запя заедно с него, зарида, затресе се. Като по магия един непознат ме вдигна на рамо и аз зърнах пеещия мъж, чийто глас се извисяваше над останалите. Беше нагазил в реката, облечен в бяла одежда, водата му стигаше до кръста; сиво-белите коси, сплъстени като рошава грива, дългите ръце, протегнати към небето в умолителен жест към слънцето, което грееше през обедните изпарения. Опитах се да разгледам лицето му, защото разбрах, че това ще да е преподобният Боби Джо Сноу, но преди да успея, моят благодетел пак ме пусна долу сред гората от крака в танц на религиозен екстаз, люшкащи се ръце, вибриращи барабани. Замолих се да си вървим, но Люси, опиянена от екстаза, ме държеше здраво до себе си. Слънцето ни блъскаше като с чук по главите, усетих в гърлото си как ми се повдига. Но не повърнах, а започнах да пищя, да блъскам с юмруци, да крещя: Люси ме завлече към реката, тълпата ни правеше път. Съпротивлявах се, докато стигнем речния бряг, и спрях, занемял пред картината, която се разкри. Човекът с бялата одежда стоеше в реката и държеше в ръце едно момиченце в полухоризонтално положение; както изговаряше библейския текст, той бързо го потопи във водите и пак го извади; с писъци и плач детето се запрепъва към брега. Сега маймунските ръце на преподобния се протегнаха към мен. Ухапах ръката на Люси и се изтръгнах от нея. Но едно яко момче ме сграбчи и ме повлече към водата. Затворих очи, усетих мириса на косите Исусови, ръцете на преподобния ме потопиха в давещия мрак, после, цяла вечност по-късно, ме вдигнаха на слънчева светлина. Прогледнах и се взрях в сивите му маниакални очи. Лицето му, широко, но изпито, се приближи и той целуна устните ми. Чух силен смях и като пистолетен изстрел прокънтяха думите: „Шах и мат!“.