Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

КУИН: Шах и мат!

ДЖЕЙК: Не си въобразявай много, Боб. Той просто се показа възпитан и ти позволи да спечелиш.

(Целувката се разтопи; лицето на преподобния се отдалечи и на негово място дойде друго лице, което всъщност бе пак то. Значи, в Алабама, преди петдесет години, бях видял за първи път мистър Куин. Или поне неговия двойник — евангелиста Боби Джо Сноу.)

КУИН: Какво става, Джейк? Готов ли си да загубиш още един долар?

ДЖЕЙК: Стига за тази вечер. Утре сутринта потегляме с колата за Денвър. Приятелят ми трябва да вземе самолета.

КУИН (към мен): Празни работи. Това не беше никакво гости. Гледайте скоро пак да дойдете. Елате през лятото и ще ви взема да ловим пъстърва. Вярно — няма го някогашния улов. Едно време още щом заметна, извличах шестфунтова дъгова пъстърва. Това беше, преди да ми съсипят реката.

(Тръгнахме, без да се сбогуваме с Хуанита Куин; тя спеше дълбоко, като похъркваше. Куин ни изпрати до колата: „Карайте внимателно!“ — предупреди ни той, махна ни с ръка и изчака, докато стоп — светлините се скрият от погледа му.)

ДЖЕЙК: Благодарение на теб научих нещо. Сега знам, че той сам е проявил тези снимки.

Т. К.: Добре, но все пак защо не позволи на Ади да ми го опише?

ДЖЕЙК: За да не ти повлияе на първото впечатление. Исках да го видиш с непредубедени очи и да ми кажеш какво си видял.

Т. К.: Видях човек, когото съм виждал по-рано.

ДЖЕЙК: Куин?

Т. К.: Не, не Куин. А един като него. Негов близнак.

ДЖЕЙК: Говори по човешки.

(Описах му летния ден, моето покръстване — за мен бе тъй ясно, че Куин и преподобният Сноу се родеят, че ги свързват нишките на сходството, че говорех твърде развълнувано, твърде метафизично, за да му предам мисълта си, и долових разочарованието на Джейк: той беше очаквал от мен рационално и обективно прозрение, спонтанно и неповлияно, което да му помогне да изясни собствената си представа за характера на Куин и подбудите на този човек.

Замълчах, натъжен, че съм разочаровал Джейк. Но когато излязохме на шосето и се понесохме към градеца, Джейк ми каза, че колкото и откъслечни и неясни да са на пръв поглед моите спомени, той отчасти е успял да дешифрира онова, което аз тъй неумело изразих.)

Боб Куин наистина се мисли за Боб всемогъщи.

Т. К.: Не се мисли. Знае, че е.

ДЖЕЙК: Съмнения?

Т. К.: Никакви. Куин е, който дялка ковчезите.

ДЖЕЙК: Скоро ще издялка и своя. Или да не ми е името Джейк Пепър.

През следващите няколко месеца се обаждах на Джейк поне веднъж седмично, обикновено му позвънявах в неделя в дома на Ади и така можех да разменя по някоя дума и с двамата. Джейк обикновено започваше разговора с обръщението, което са използвали златотърсачите, в чиито уста думата „съдружник“ е звучала значително по-различно: „Съжалявам, ортак. Нищо ново“. Но една неделя Джейк ми каза, че двамата с Ади определили деня на сватбата — десети август. „Надявам се, че ще можеш да дойдеш“ — намеси се Ади. Обещах им, макар че тъкмо тогава си бях предвидил триседмично пътуване из Европа; както и да е — ще разместя датите. Но накрая булката и младоженецът бяха тези, които промениха датата, защото агентът от Щатското бюро, който трябвало да замества Джейк, докато той е на сватбено пътешествие („Отиваме в Хонолулу!“), се бил разболял от хепатит и сватбеният ден бе отложен за първата половина на септември. „Лош късмет — казах на Ади. — Но дотогава ще се върна; ще бъдем заедно.“

И тъй, в началото на август отлетях със Суис еър за Швейцария, мързелувах няколко седмици в едно алпийско селце и правех слънчеви бани сред вечните снегове. Спях, ядях, препрочетох целия Пруст, а това е малко като да се гмурнеш в цунами — не знаеш къде ще те отнесе. Но мислите ми често се въртяха около мистър Куин; понякога, както спях, той почукваше на вратата и влизаше в съня ми — понякога под своя собствен образ, със сиви очи, проблясващи зад очилата с телени рамки, но от време на време — предрешен с бялата одежда на преподобния Сноу.

Краткият полъх от алпийски въздух действа ободряващо като камшик, но продължителната почивка на планина те прави клаустрофоб и може да предизвика необяснима депресия. Както и да е, един ден, когато бях жертва на такова черногледо настроение, наех кола, спуснах се по прохода Санбернар в Италия и се озовах във Венеция. Във Венеция човек е винаги костюмиран и маскиран; искам да кажа, че не си истинският ти и не си отговорен за поведението си. Не бях истинският аз, когато пристигнах във Венеция в пет следобед и преди полунощ се качих на един влак за Истанбул. Всичко започна в бара на Хари, откъдето започват толкова много венециански лудории с необмислени последици. Тъкмо си бях поръчал мартини — и кого да видя да затръшва летящата врата: Джани Паоли — енергичен журналист, с когото се бях запознал в Москва; там той беше кореспондент на един италиански вестник: навремето двамата ние, подпомагани от водката, бяхме оживявали приглушената официална атмосфера на не един руски ресторант. Джани бе спрял във Венеция на път за Истанбул и трябваше да вземе Ориент експреса в полунощ. Шест мартини по-късно той ме увери, че трябвало да го придружа. Пътуването продължи два дни и две нощи, железопътната линия се виеше през Югославия и България, но нашите впечатления от тези две страни се свеждат до онова, което зърнахме от прозореца на купето в спалния вагон, което не напуснахме нито веднъж, освен, за да подновим запасите си от вино или водка.