Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Стаята се завъртя. Спря. Закръжи. Станах от леглото. Мозъкът ми — купчина натрошени стъкла — болезнено дрънна в черепа. Но можех да стоя прав; можех да вървя; дори си спомнях къде съм: в хотел „Хилтън“ в Истанбул. Избягвайки резки движения, пристъпих към балкона с изглед към Босфора. Джани Паоли се припичаше на слънцето и закусваше, разгърнал парижкото издание на Хералд трибюн . Примигвайки, взрях се в датата на вестника. Беше от първи септември. Защо това надигна в мен такива разтърсващи чувства? Гадене и виене на свят, чувство за вина? Боже мили, та аз бях пропуснал сватбата! Джани не можеше да проумее защо съм толкова развълнуван (италианците са винаги развълнувани, но не съумяват да разберат как така и друг някой може да се развълнува); той наля водка в чашата си с портокалов сок с думите: „Пий, напий се, но най-напред им прати телеграма!“. Последвах съвета му и в първата, и във втората му част. Телеграмата гласеше: „Задържан неотложно но пожелавам пълно щастие в този чудесен ден“. По-късно, отпочинал, изтрезнял и с по-уверена ръка, аз им написах кратко писмо; в него не лъжех, само не обяснявах по каква причина съм „бил неотложно задържан“; добавях, че след няколко дни ще отлетя за Ню Йорк и ще им телефонирам, щом се върнат от сватбеното си пътешествие. Адресирах писмото до мистър и мисис Джейк Пепър и когато го оставих на рецепцията да го изпратят, почувствах се облекчен и освободен от чувството за вина; представях си Ади с цвете в косите, после Ади и Джейк как вървят по здрач по пясъка на залива Уайкики, край тях се плиска морето, над тях светят звездите; питах се дали Ади е твърде възрастна, за да има деца.

Но не се прибрах в нюйоркския си дом; случиха се разни неща. В Истанбул се натъкнах на един стар приятел — археолог, който работеше на едни разкопки из Анадола, по крайбрежието на Южна Турция; покани ме да отида с него, щяло да ми бъде интересно — оказа се прав, наистина беше. Плувах всеки ден, научих се да играя турски народни танци, пиех узо и танцувах по цяла нощ под открито небе в местната кръчма; стоях две седмици. После отидох с кораб до Атина, а оттам — със самолет в Лондон, където си уших костюм при шивач — искам да кажа, не конфекция. Беше почти късна есен — октомври, когато превъртях ключа, за да отворя вратата на нюйоркския си апартамент.

Един приятел, на когото бях дал ключ да идва от време на време да полива цветята, бе подредил пощата ми грижливо на купчинки на писалището. Имаше доста телеграми, прелистих ги, докато си свалях палтото. Отворих една — беше покана за празника Хелоуин — Всех светих; приятели решили да се съберат. Отворих друга — тя беше подписана от Джейк: „Обади се незабавно“ и с дата от двадесет и девети август, от преди шест седмици. Трескаво, като се мъчех да отпъдя мисълта, която ми бе хрумнала, намерих телефонния номер на Ади и позвъних; никакъв отговор. Дадох покана на името на Джейк в мотел Прерия : не, понастоящем мистър Пепър не бил регистриран там; да, вероятно би могъл да бъде намерен чрез Щатското бюро за разследване, каза дежурният на рецепцията. Позвъних там; мъжки глас ме осведоми, че детективът Пепър бил в отпуск — не, не можел да ми каже къде се намира („правилникът не разрешава“) — инат копеле, а като му съобщих името си и че се обаждам от Ню Йорк, той каза: „Е, и какво от това?“ и като му казах: „Моля, изслушайте ме, много е важно“, кучият син ми затвори.

Още от летище Кенеди ми се пикаеше, но желанието ми за това намаля и съвсем изчезна, когато се залових за писмата, струпани на писалището. Интуицията ме насочи към тях. Прехвърлих купчинките с бързината на професионален разпределител в пощите, като търсех да зърна почерка на Джейк. Открих го. Пощенското клеймо на плика беше от десети септември; писмото бе на бланка на Бюрото за разследване и бе изпратено от щатската столица. То бе кратко, твърдият мъжки почерк прикриваше мъката на пишещия:

Писмото ти от Истанбул пристигна днес. Когато го четох, бях трезвен, сега не съм. През август, в деня на смъртта на Ади, аз ти телеграфирах да ми се обадиш. Предполагам, че си бил отвъд океана. Това имах да ти казвам — Ади я няма вече. Още не мога да го повярвам и няма да го повярвам никога, докато не разбера какво точно е станало. Два дни преди сватбата ни двете с Мерили отидоха да се къпят в Синята река. Ади се удавила, но Мерили не видяла как е станало. Не съм в състояние да пиша за това. Трябва да замина. Не знам дали ще имам сили да се сдържа. Където и да отида, Мерили Копър ще знае как мога да бъда намерен. Искрено…