Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Джейк и нашият домакин се настаниха на масичка, където бе нареден прекрасен шах от абанос и слонова кост. Наблюдавах встъпителните ходове на играта, слушах ги как си бърборят: странно, Ади бе права, те наистина изглеждаха приятели, близки и неразделни. Реших да се насоча обратно към огнището, за да се опитам да разбера що за човек е мълчаливата Хуанита. Седнах до нея на огнището и затърсих някаква тема за разговор. Китарата? Или треперещото Чиуауа, което сега ме лаеше, обзето от ревност.)

ХУАНИТА КУИН: Пепе! Комарче глупаво!

Т. К.: Не се безпокойте. Обичам кучетата.

(Тя ме погледна. Косите, сресани на среден път, бяха опънати върху тесния череп и толкова черни, че това едва ли беше истинският им цвят. Лице, дребно като юмрук: деликатни черти, сгушили се една до друга. Главата й беше твърде едра за тялото — тя не беше дебела, но имаше излишни килограми, най-вече между гърдите и корема. Но краката й бяха стройни и хубаво оформени, обути в индиански мокасини, красиво украсени с мъниста. Комарчето си лаеше, но тя не му обръщаше внимание. Вниманието й бе погълнато от телевизора.)

Чудех се: как така гледате без звук? (Отегчените й ониксови очи отново се извърнаха към мен. Повторих въпроса си.)

ХУАНИТА КУИН: Пиете ли текила?

Т. К.: В Палм Спрингс има един бар, където правят фантастични „маргаритас“.

ХУАНИТА КУИН: Мъжът трябва да пие текилата чиста. Никакъв лайм. Никаква сол. Чисто. Искате ли?

Т. К.: Разбира се.

ХУАНИТА КУИН: И аз. Уви, нямаме нито капка. Не можем да държим вкъщи. Каквото държим, изпивам го, а черният ми дроб…

(Тя щракна с пръсти, за да покаже, че това би означавало катастрофа. Докосна след това жълтата китара, пръстите й заиграха по струните, подхванаха странна, игрива мелодия и тя известно време весело продължи да тананика и свири. Когато спря, чертите й пак се стегнаха като възел.)

Пиех всяка вечер. Изпивах бутилка текила, лягах си и спях като бебе. Не знаех какво значи да съм болна, изглеждах добре, чувствах се добре, спях добре. Вече не. Сега не мога да се видя без хрема, артрит, главоболие; не мога да мигна нощем. И защо? Защото докторът забрани да пия текила. Не правете прибързани заключения — да не си помислите, че съм пияница! Ако щете, всичкото вино и уиски на света го излейте в Гранд каньон, безразлично ми е. Обичам само текила. От онази, тъмната. Нея най я обичам. (Тя посочи към телевизора.) Питате ме защо съм изключила звука. Пускам звука единствено когато казват прогнозата за времето. Иначе само гледам и си представям какво говорят. Започна ли да ги слушам, приспиват ме. Но така, като си представям, бодърствам. Не трябва да заспивам — поне до полунощ. Иначе не мога да мигна. Вие къде живеете?

Т. К.: В Ню Йорк повечето.

ХУАНИТА КУИН: Ходехме в Ню Йорк всяка година-две. В Рейнбоу Руум: това се казва изглед. Но сега няма да е така забавно. Нищо вече не е. Мъжът ми казва, че сте стар приятел на Джейк Пепър.

Т. К.: Знаем се от десет години.

ХУАНИТА КУИН: Той защо предполага, че мъжът ми има пръст в тази работа?

Т. К.: Работа?

ХУАНИТА КУИН (смаяна): Не може да не сте чули. Е, защо Джейк Пепър мисли, че мъжът ми има пръст?

Т. К.: Джейк мисли ли, че мъжът ви е замесен?

ХУАНИТА КУИН: Така говорят някои. Сестра ми каза…

Т. К.: Но вие какво мислите?

ХУАНИТА КУИН (като повдигна кученцето Чиуауа и го сгуши до гърдите си): Мъчно ми е за Джейк. Сигурно е самотен. И греши: няма нищо тук. Всичко това трябва да се забрави. И той да си върви. (Като затвори очи, уморено.) О, кой знае? Кого го е грижа? Не съм аз, която; не съм аз, която, каза мухоловката на папатаченото ято. Не съм аз, която…

Зад нас на масата с шаха настъпи раздвижване. Куин беше победил Джейк и триумфираше гръмогласно: „Хитрец! Мисли си, че ме е хванал натясно. Но щом направи хода с царицата, нашият Пепър видя, че е прегазен, видя, че не може да се удържи на седлото!“. Дрезгавият му баритон кънтеше в сводестото помещение като оперна ария. „Твой ред е, малкия — провикна се той към мен. — Искам да стане истинска игра. Няма кой да ми излезе насреща. Нашия Пепър не го бива да ми оближе и ботушите.“ Опитвах се да се измъкна, защото Куин се очертаваше като силен и досаден партньор; сигурно не бих поискал да се откажа, ако бях уверен, че ще мога да го победя и триумфално да нахлуя в цитаделата на неговото самомнение. Едно време бях спечелил училищен турнир по шах, но оттогава бяха минали много, много години; познанията ми върху играта отдавна почиваха в нафталина на мисловния ми таван. Все пак, когато Джейк кимна, стана и ми предложи стола си, аз приех, оставих Хуанита Куин пред тихо проблясващия телевизионен екран, настаних се срещу съпруга й, а Джейк остана прав зад мен да ме насърчава с присъствието си. Но Куин бързо долови моята неувереност, колебливите ми първи ходове; загуби интерес, защото реши, че съм лесна жертва, и продължи започнатия разговор с Джейк, очевидно за фотоапарати и фотография.