Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

ДЖЕЙК: Не! Глупости! Предполагах, че това ще изтърсиш (той силно стовари длан върху волана), изградил съм стена около Ади. Дал съм й един от специалните детективски тридесет и осми калибър и съм я научил как да си служи с него. От сто ярда може да простреля човек между очите. Карате усвои така, че може да строши талпа със саблен удар. Ади е съобразителна. Няма да падне в капана. И аз съм тук. Наблюдавам я. Наблюдавам и Куин. Има и други, които го наблюдават.

(Силното чувство и страховете, които започват да граничат с ужаса, са в състояние да лишат от способността да разсъждава логично дори такъв логичен човек като Джейк Пепър. Неговите предохранителни мерки не бяха спасили Клем Андерсон. Не исках да влизаме в спор, като го гледах в какво настроение е и как не разсъждава рационално. И все пак — защо, след като считаше, че Оливър Джейгър е осъден, бе тъй уверен, че Ади не е? Че на нея ще й се размине? Досегашният начин на действие на Куин подсказваше безспорно, че той най-напред ще отстрани Ади, а след това ще предприеме последното си действие и ще адресира колетната пратка до своя втори братовчед и горещ привърженик — началника на местния пощенски клон.)

Т. К.: Както знам, Ади е обикаляла света. Мисля, че е време пак да го пообиколи.

ДЖЕЙК (рязко): Трябва да стои тук. Сега не може да заминава.

Т. К.: О, нима? Не забелязах да има самоубийствени наклонности.

ДЖЕЙК: Първо на първо — училището. Разпускат ги през юни.

Т. К.: Джейк! Какво говориш! Какво значение има училището?

(И в сумрака прочетох по лицето му, че се е засрамил; но същевременно стисна челюсти.)

ДЖЕЙК: Говорили сме за това. Дали да не заминат на дълго пътуване двете с Мерили. Но тя не иска да ходи никъде. Казва така: „За акулата трябва стръв. Ако искаме да уловим акулата, стръвта трябва да е наблизо“.

Т. К.: Значи, Ади е примамката? Вързана коза, върху която тигърът ще скочи?

ДЖЕЙК: Стига! Не ми харесват тези твои сравнения.

Т. К.: А ти как ще го наречеш?

ДЖЕЙК (мълчание).

Т. К. (мълчание).

ДЖЕЙК: На Куин Ади му е в главата, по това няма съмнение. Той възнамерява да си удържи обещанието. Така и ще го хванем в капана, когато се опита. Когато завесата е вдигната и прожекторите са осветили сцената. Разбира се, има известен риск, но трябва да го поемем. Защото, честно казано, това е единствената ни възможност.

(Опрях глава о стъклото: мислено видях хубавата шия на Ади, как тя отмята глава и с наслада пресушава чашата с червено искрящо вино. Почувствах се слаб и отвратен от Джейк.)

Т. К.: Ади ми хареса — не е изкуствена, истинска е. И все пак загадка: как така не се е омъжила?

ДЖЕЙК: Ади ще се омъжи за мен. Това от мен да го знаеш.

Т. К. (мислено все още виждах друга картина — как Ади изпива виното си): Кога?

ДЖЕЙК: През лятото. Когато си взема отпуск. На никого не сме казали. Само на Мерили. Сега ясно ли ти е? Ади е в безопасност: няма да позволя да й се случи каквото и да било; обичам я и ще се оженя за нея.

(През лятото: колко много време имаше дотогава. Пълната луна, сега по-бяла и по-високо в небето, възпявана от койотите, се търкаляше над бялналата се прерия. По заснежените поля тук-там се бяха скупчили говеда, сгушени едно до друго, за да се сгреят. Някои стояха на двойки. Забелязах две петнисти теленца, притиснати едно до друго — те взаимно се пазеха и си помагаха: като Джейк, като Ади.)

Т. К.: Тогава моите поздравления. Това е чудесно. Ще бъдете много щастливи. Сигурен съм.

Скоро стигнахме до внушителна ограда от бодлива тел, тя завардваше шосето от двете страни и напомняше оградите на концентрационните лагери — очертаваше границите на ранчото на Боб Куин: около четиридесет хиляди декара. Спуснах стъклото и оставих да ме лъхне леденият режещ въздух, ухаещ на пресен сняг и на старо сено. „Оттук“ — каза Джейк, когато кривнахме от шосето и минахме през ширококрилата дървена порта. На входа фаровете ни осветиха надпис с красиви букви: Б. К. (Ранчо Р. Х. Куин) собственик . Под името на собственика бяха изрисувани две кръстосани томахавки; да се чуди човек дали това е емблема на ранчото или семеен герб. И в единия, и в другия случай зловещият знак на томахавките беше подходящ.

Пътят беше тесен, от двете страни с безлистни дървета, които тъмнееха, а тук-там през очертанията на клоните очите на някое животно проблясваха на фаровете. Прекосихме дървено мостче, което затътна под тежестта ни, долу ромолеше вода, ромонът премина в ниско бучене, помислих си, че това ще е Синята река, но не можех да я видя, криеха я дърветата и снежните преспи; продължавахме по пътя, бълбукането ни следваше, реката течеше край нас, понякога призрачно спокойно, после изведнъж забучаваше, клокочеше в бързеите и боботеше под водопадите.