Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Изведнъж — земетресение! Това беше телефонът, той звънеше на корема ми, останал там, когато съм задрямал. Знаех, че това е Джейк. Не го вдигнах, докато не си налях такава глътка, че да ме разсъни.

Т. К.: Джейк?

ДЖЕЙК: Върна ли се най-после?

Т. К.: Днес сутринта.

ДЖЕЙК: В края на краищата не пропусна сватбата.

Т. К.: Получих писмото ти. Джейк…

ДЖЕЙК: Недей. Спести съболезнователните речи.

Т. К.: Обадих се на мисис Конър. Мерили. Говорихме надълго…

ДЖЕЙК (нащрек): Така ли?

Т. К.: Разказа ми как се е случило всичко…

ДЖЕЙК: Не ти е разказала всичко. Заплюй ме, ако е така!

Т. К. (като ужилен от този остър отговор): Но, Джейк, тя каза…

ДЖЕЙК: Е? Какво каза?

Т. К.: Каза, че било злополука.

ДЖЕЙК: Ти повярва ли й?

(Злият присмех в гласа му подсказваше какво е изражението му в този миг, как гледа ожесточено, а тънките му устни нервно потръпват.)

Т. К.: От това, което ми разказа, излиза, че няма друго обяснение.

ДЖЕЙК: Тя не знае как е станало. Не е била там. Седяла си на задника и чела списания.

Т. К.: Да, но ако е бил Куин…

ДЖЕЙК: Слушам.

Т. К.: Той трябва да е вълшебник тогава.

ДЖЕЙК: Не непременно. Но сега не мога да ти обясня. Може би скоро ще мога. Стана едно мъничко нещо, което може да ускори нещата. Дядо Коледа дойде рано тази година.

Т. К.: За Джейгър ли говориш?

ДЖЕЙК: Да, сър. Пощенецът си получи пратката.

Т. К.: Кога?

ДЖЕЙК: Вчера. (Засмя се и това беше невесел смях — отдушник за възбудата и вътрешното напрежение.) Лоша вест за Джейгър, но добра за мен. Мислех да стоя тук до Деня на благодарността. Усещах, че пощурявам. Затръшне ли се вратата — подскачах; за всичко останало бях глух. Мислех си само едно: ами ако не посегне на Джейгър? Ако ме лиши от този мой последен шанс? Както и да е, утре вечер може да ми се обадиш в мотел Прерия . Защото ще бъда там.

Т. К.: Джейк, минутка само. Трябва да е било нещастен случай, не може иначе. Ади, искам да кажа.

ДЖЕЙК (състрадателно търпелив, сякаш поучава умствено изостанал абориген): Ще ти кажа нещо, да го премислиш тая нощ.

Санди Коув, където е станала тази „злополука“, е собственост на един човек на име Ей Дж. Милър. Там може да се стигне по два пътя. Има един по-къс страничен път, който пресича ранчото на Куин и извежда право към земите на Милър. По него са минали те двете.

Адиос, амиго.

Естествено това, което той ми съобщи, за да го премисля през нощта, не ми позволи да заспя до разсъмване. Образуваха се и се разпадаха картини; все едно че мислено редактирах игрален филм.

Ади и сестра й в колата карат по шосето и излизат от него, за да свърнат по един мек път, който минава през Ранчо Б. К. Куин стои на верандата или може би гледа от някой прозорец, но, така или иначе, в даден момент забелязва минаващата кола, вижда кои са в нея и се досеща, че са тръгнали да се къпят в Санди Коув. Решава да ги проследи. С кола? На кон? Пеша? Както и да е, по околен път той се приближава до мястото, където се къпят двете жени. Стигнал там, той се скрива под сенчестите дървета на Санди Коув. Мерили се е излегнала на хавлията и чете списания. Ади е във водата. Той я чува как вика на сестра си: „Ще изплувам зад завоя и ще седна на водопада“. Идеално; Ади остава незащитена, сама, извън погледа на сестра си. Куин изчаква, докато се увери, че тя е погълната в играта си на водопада. Сега се спуска по брега (по същата стръмнина, по която се спуска след това Мерили, търсейки сестра си). Ади не го чува; бученето на водопада заглушава стъпките му. Но може ли да се скрие от очите й? Види ли го, тя мигом ще разбере, че е в опасност, ще вдигне шум, ще нададе вик. Не, той я заставя да мълчи, като я заплашва с пистолет. Ади чува шум, поглежда, вижда Куин, който бързо крачи по плитчината на каменния праг с насочен към нея револвер — блъсва я във водния пад, хвърля се след нея, натиска я към дъното, не й позволява да излезе на повърхността: едно последно кръщение.

Възможно е.

Зората и начеващият шум на нюйоркското движение охладиха трескавия ми ентусиазъм да фантазирам и рязко ме хвърлиха в обезсърчаващата бездна на действителността. Джейк нямаше избор — и той като Куин се бе посветил изцяло на една цел и неговата цел, човешкият му дълг беше да докаже, че Куин стои зад десет съмнителни смъртни случая, особено зад смъртта на сърдечната и мила жена, за която той бе искал да се ожени. Но ако Джейк не е изградил по-убедителна хипотеза от сцената, която бе нарисувало въображението ми, по-добре ще е да не мислим повече за това; заспах, спомняйки си за продиктуваното от здравия разум заключение на съдебния лекар: удавяне — нещастен случай.