Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

ДЖЕЙК: Изплашен е, по това спор няма. Но и да не беше, няма какво да го задържи тук. От едно време си е правил сметката да прекара последните години от живота си в пътуване. Моята задача е да го убедя да отложи отпътуването си. Да го отлага безкрайно. Чуй, я да не оставям моя заю самичък за дълго. Пожелай ми успех. И се обаждай.

Пожелах му да му проработи късметът, но това не стана; седмица по-късно пътищата на пощенеца и на детектива се разделиха; единият си стегна куфарите, за да обикаля света, а другият бе уведомен от Щатското бюро, че следствието повече не е в неговите ръце.

Следните бележки са извадки от личния ми дневник между 1975 и 1979.

20 октомври 1975: Говорих с Джейк. Много озлобен; плюе отрова на всички страни. Щял да напусне като нищо, работата му не струвала повече от „два фуркета и един конфедерален долар“; подаде ли си оставката, щял да отиде в Ориган и да работи във фермата на сина си. „Но докато още съм в Бюрото, ще знаят, че не трябва да ме заличават от сметките си.“ Освен това, ако напуснел сега, щяло да му се отрази зле на пенсията, а сигурен съм, че не може да си позволи подобен beau geste.

6 ноември 1975: Говорих с Джейк. Разправя, че кражбите на добитък станали епидемия в северната част на щата. Крадците отвеждали говедата нощем, натоварвали ги на камиони и ги откарвали надолу към двете Дакоти. Каза, че той заедно с други агенти бил прекарал последните нощи на открито — криели се сред стадото и чакали да се покажат крадците, а тях ги нямало никакви. „Голям студ! Стар съм вече за такива подвизи.“ Спомена, че Мерили Конър била отишла да живее в Сарасота.

25 ноември 1975: Ден на благодарността. Още като се събудих тази сутрин, помислих си за Джейк и си спомних как точно преди година ми каза, че вече е попаднал на следа: как отишъл на обед у Ади и как тя му разказала за Куин и Синята река. Реших да не му се обаждам; има опасност не да облекча, а да направя още по-болезнена горчивата ирония на тази годишнина. Позвъних на Фред Уилсън и на жена му Алис да им пожелая bon appetit. Фред попита какво прави Джейк; разказах му последните ми новини от него: преследва крадците на рогат добитък. Фред отвърна: „Да, те искат да е до гуша в работа, че да няма време да мисли за онзи другия случай — в Бюрото му викат «гърмящото змийче». Натоварили са един млад човек, Нелсън се казва, да води това следствие, но то е само за пред хората. Юридически следствието продължава да се води, но на дело Щатското бюро вече смята случая за приключен“.

5 декември 1975: Говорих с Джейк. Първите му думи бяха: „Ще ти е приятно да чуеш, че пощенецът е жив и здрав в Хонолулу. Праща пощенски картички на всички. Сигурен съм, че е изпратил и на Куин. Видя ли какво стана — той отиде в Хонолулу, а аз не отидох. Странно нещо е животът“. Все още се занимавал с „говедокрадците“ — така му било омръзнало, че изпитвал желание да стане говедокрадец. „Печелят сто пъти повече от мен.“

20 декември 1975: Получих коледна картичка от Мерили Конър — „В Сарасота е чудесно! Това ми е първата зима на топъл климат и мога да ви кажа честно, че не изпитвам носталгия. Знаете ли, че Сарасота е мястото, където зимува «Цирк братя Ринглинг»? С братовчедката ми често отиваме там с колата, да ги гледаме как тренират. Толкова е забавно! Сприятелихме се с една рускиня — тя тренира акробатите. Всичко хубаво за Новата година, да ви пази Бог; в плика слагам нещо за вас“. Това беше подарък за мен — любителска снимка от семеен албум: Ади като младо момиче, може би шестнадесетгодишна, в цветна градина, с бяла лятна рокля, бяла панделка в косите, прегърнала нежно, сякаш то е крехко като цветята наоколо, едно бяло котенце; котенцето се прозява. На гърба на снимката, написано с почерка на Мерили: „Адлейд Минерва Мейсън. Родена на 14 юли 1929. Повикана обратно на 29 август 1975“.

1 януари 1976: Джейк позвъни — „Честита Нова година!“. Звучеше като гробокопач, който копае собствения си гроб. Каза, че посрещнал Нова година в леглото, четейки Дейвид Копърфийлд . „В Бюрото устроиха голямо увеселение. Но не отидох. Знаех, че ако отида, ще се напия и ще счупя главите на някои. Може би на мнозина. Пиян или трезвен, мерне ли ми се шефът, едва се удържам да не му забия един юмрук в тлъстото шкембе.“ Казах му, че съм получил картичка от Мерили за Коледа и че в плика е имало снимка на Ади за мен; каза — да, Мерили и на него изпратила подобна снимка: „Само че какво значи това «повикване», което го е написала?“. Когато се опитах да му обясня израза така, както аз го разбирах, той изръмжа и ме прекъсна — твърде претенциозен бил според него. „Обичам Мерили — каза той. — Много мила жена е. Винаги съм твърдял това. Но е простовата. Малко глупавичка.“