Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

10 юли 1977: Обади се Джейк, възторжен и без никакво въведение обяви: „Нали ти казах, че при кремация винаги подозирам нещо. Боб Куин е младоженец! Наистина всеки знаеше, че той има и друго семейство, жена с четири деца, все потомци на родоначалника Куин. Криел ги е в Апълтън — едно местенце на около седемстотин мили югоизточно. Миналата седмица се оженил за дамата. Довел си булката и потомството в ранчото, горд като петел. Хуанита би се обърнала в гроба си, ако имаше гроб“. Зашеметен от бързината, с която се лееше разказът на Джейк, аз го запитах глупаво: „Колко са големи децата?“. Той отвърна: „Най-малката е на десет, най-голямата на седемнадесет. Все момичета. Градът жужи като кошер. Убийството си е в реда на нещата, отнемането на няколко човешки живота няма да ги стресне толкова, но да видят безукорния си рицар, своя герой от войната, как извежда на показ тази безсрамница, с нейните четири извънбрачни отрочета — това е прекалено за техните презвитериански душички“. Аз възразих: „Съчувствам на децата. И на жената“. Джейк възрази: „Запазвам си съчувствията само за Хуанита. Ако имаше тяло, за да се направи ексхумация, обзалагам се, че следователят щеше да открие добра доза никотин“. Казах му, че се съмнявам. Куин не би посегнал на Хуанита. „Тя беше алкохоличка. Той беше нейният спасител и я обичаше.“ Спокойно, Джейк каза: „И сигурно мислиш, че той няма пръст в онова, което се случи с Ади?“. Отвърнах: „Той е искал да я убие. И може би щеше да я убие един ден. Но не можа, защото тя се удави“. Отговорът на Джейк беше: „И му спести труда! Добре. А Клем Андерсон? А двамата Бакстър? Как ще обясниш?“. Съгласих се: „Да, всичко това е било работа на Куин. Бил е фанатично убеден, че трябва да извърши това — като месия, посветен на делото си“. Джейк възрази: „А тогава защо остави пощенеца да му се изплъзне между пръстите?“. Оспорих това: „Мислиш ли? Струва ми се, че стария мистър Джейгър го чака уговорена среща в Самара. Един ден Куин ще пресече пътя му. Куин няма да си отдъхне, докато това не стане. Той е безумен, не знаеш ли?“. Джейк затвори телефона, но едва след като вметна язвително: „А ти?“.

15 декември 1977: Видях портфейл от черна крокодилска кожа на витрината на едно магазинче за оказионни вещи. Беше добре запазен и с инициали Дж. П. Купих го и тъй като последният ни разговор бе свършил остро (Джейк се беше ядосал, не аз), изпратих го на Джейк едновременно като коледен подарък и като дар за помирение.

22 декември 1977: Коледна картичка от акуратната мисис Конър. „Работя в цирка! Само че не като акробат, а като телефонистка. Трябва да си по-ловък от жонгльор! Всичко най-хубаво за Новата година.“

17 януари 1978: Четири реда, надраскани от Джейк — лаконични благодарности за портфейла. Разбирам от намеци. Повече няма нито да му пиша, нито да му звъня.

20 декември 1978: Коледна картичка от Мерили Конър; само подпис; от Джейк — нищо.

12 септември 1979: Фред Уилсън и жена му бяха в Ню Йорк миналата седмица, на път за Европа (първото им пътуване), щастливи като младоженци в медения месец. Заведох ги на обяд; разговорът не излизаше от рамките на вълнуващите преживявания, които ги очакват в чужбина, докато накрая, избирайки десерта, Фред каза: „Както забелязвам, не споменаваш за Джейк“. Престорих се на изненадан и отвърнах небрежно, че вече повече от година не съм го нито чувал, нито виждал. Проницателният Фред запита: „Посдърпали сте се, така ли?“. Вдигнах рамене: „Нещата са неустановени, не мога да кажа, че сме скарани“. Тогава Фред обясни: „Напоследък Джейк не е добре със здравето. Емфизема. В края на месеца се пенсионира. Не ми е работа, но мисля, че ще направиш хубав жест, ако му се обадиш. Тъкмо сега има нужда приятелска ръка да го потупа по рамото“.

14 септември 1979: Винаги ще бъда благодарен на Фред Уилсън, че ми бе дал възможност така леко да преглътна гордостта си и да се обадя на Джейк. Говорихме днес сутринта — все едно че продължавахме вчерашен или онзиденшен разговор. Човек не би допуснал, че е имало такава пауза в приятелството ни. Потвърди това за пенсионирането: „Остават ми шестнадесет дни още“. Възнамерявал да живее при сина си в Ориган. „Но преди това ще отседна за ден-два в мотел Прерия . Имам някои недовършени работи в това градче. Има едни протоколи в съда, искам да ги задигна за моята документация. Чуй, я да идем заедно! Да го направим истинско сдобряване. Може да се срещнем в Денвър — ще те чакам там с колата.“ Не стана нужда Джейк да настоява; ако той не ме беше поканил, аз сам щях да предложа нещо такова: буден или насън често си бях представял как се връщам в унилия градец, защото исках пак да видя Куин — да се срещна и да си поговоря с него насаме.