Трумэн Капоте - Музика за хамелеони

Сетих се за бичетата, които бях видял да шестват по златистите пасища; Куин в мокрия гумен костюм ми напомняше за тях: жизнен, силен, опасен; като оставим настрана това, че косата му беше станала по-бяла, той изобщо не се бе променил, изглеждаше дори подмладен — петдесетгодишен мъж в безукорно здраве.

Усмихвайки се, той приседна на една скала и ми даде знак да отида при него. Показа ми пъстървите, които бе уловил. „Дребосъци. Но са вкусни.“

Споменах за Нанси. Засмя се и каза: „Нанси. Е, да. Добро хлапе“. Не добави нищо повече. Не спомена за смъртта на жена си, нито за това, че се е оженил повторно: държеше се тъй, сякаш съм в течение на промените в живота му напоследък.

— Изненадах се, когато ми се обадихте — каза той.

— О?

— Знам ли. Просто се изненадах. Къде отседнахте?

— Мотел Прерия . Къде другаде?

Помълча, после запита, почти стеснително:

— Заедно ли сте с Джейк Пепър?

Кимнах.

— Някой ми беше казал, че излиза от състава на Бюрото.

— Да. Отива да живее в Ориган.

— Е, предполагам, че няма да го видя повече, този стар мръсник. Жалко. Можехме да станем истински приятели. Ако не бяха тези негови подозрения. Да върви по дяволите — той дори мислеше, че аз съм удавил бедната Ади Мейсън!

Засмя се, после се начумери и добави:

— Ето как гледам аз на тази работа: било е ръката Божия.

Вдигна десница и водните струи, видени през разперените му пръсти, сякаш се виеха около тях като черна лента.

— Божие дело. Воля божия.

Място на действието: Дъждовно априлско утро, 1979-а. Крача по Второ авеню в Ню Йорк и нося претъпкания с препарати за домашно почистване голям пластмасов пазарски сак на Мери Санчес, която върви плътно до мен, та чадърът й да засланя и двама ни, което не е трудно, защото тя е шест фута и е много по-висока от мен.

Мери Санчес е професионална чистачка и работи на час, срещу пет долара на час, шест дни в седмицата. Работи приблизително девет часа дневно и ходи средно в двадесет и четири различни жилища от понеделник до събота: повечето от нейните клиенти използват услугите й само веднъж седмично.

Мери е петдесет и седем годишна, родом е от едно градче в Южна Каролина и от четиридесет години „живее на север“. Съпругът й, пуерториканец, умря миналото лято. Има омъжена дъщеря в Сан Диего и трима сина: единият зъболекар, другият излежава десетгодишна присъда за грабеж, а третият „изчезна бог знае къде. Обади ми се по Коледа, гласът му звучеше много отдалеч. Питам го: къде си, Пит, ама не казва, и тогава му казах, че татко му умря, а той вика, добре, това било най-хубавият подарък, дето съм можела да му направя за Коледа, и аз затворих, треснах слушалката, дано повече да не се обади. Да плюе така на гроба на татко си! Е, вярно, Педро не беше добър с децата. Нито с мен. Само пиеше и търкаляше заровете. И ходеше с долни жени. Намериха го умрял на една пейка в Сентрал Парк. В една амбалажна кесия между краката му бутилка Джак Даниелʼс , почти я бил изпразнил; пиеше само от най-хубавия бърбън, този човек. Все пак Пит не може така да говори — колко хубаво, че баща му умрял. На него дължи дара на живота, не е ли тъй? И аз съм задължена на Педро. Да не беше той, още щях да тъна в неведение като баптистка, загубена душа за всевишния. Ама като се омъжих, омъжих се в католическа църква и католическата църква внесе в живота ми светлина, дето никога не е помръквала и няма да помръкне и като умра. Отгледах децата си в правата вяра; двете излязоха добри и знам, че заслугата е повече на църквата, отколкото моя“.

Мери Санчес е мускулеста, но лицето й е бледо, валчесто, гладко и приятно, с вирнато носле и бенка горе на лявата буза. Неприятна й е думата „черен“, в смисъл на расова принадлежност. „Не съм черна. Кафява съм. Жена със светлокафяв цвят. И ще ти кажа още нещо. Повечето от цветните, които познавам, също не обичат да им казват черни. Някои от по-младите може би да. И ония, радикалите. Но не и хората на моите години, дори и на половина от моите. Даже на тези, които са наистина черни, и на тях не им е приятно. Какво лошо има да кажеш негри? Аз съм негърка и католичка и го казвам с гордост.“

Познавам Мери Санчес от 1968-а, през всичките тези години ми е работила, макар и с прекъсвания. Съвестна е и проявява към клиентите си интерес, който в никакъв случай не може да бъде наречен повърхностен, макар че мнозина от тях почти не е виждала или изобщо не е виждала, защото те повечето са несемейни, работещи мъже и жени и не са си вкъщи, когато идва да им почисти; оставя им бележки, а и те на нея: „Мери, моля те, полей мушкатото и нахрани котката. Да си жива и здрава! Глория Ското“.